— Виж какво ти донесох. — Слага чашата на нощното шкафче и сяда на леглото. — Наспа ли се?
Облечена е. Връхчетата на косата й са влажни, усещам цитрусовия аромат на шампоана й и знам, че се е изкъпала. Сядам в леглото с усещането, че съм размъкната и уморена, и кимвам. Вземам чашата и отпивам от чая си. Той е горещ и сладък, великолепен на вкус в сухата ми уста.
— Как си? — питам, след като изпивам половината чаша и събирам мислите си достатъчно, за да проговоря. — По кое време стана? Сигурно си уморена.
— Не. Чувствам се страхотно. Станах рано и закусих с Хелън на верандата.
Чудя се защо Алис е започнала да нарича майка ми с малкото й име, тъй като родителите ми са хора, на които отиват обръщенията „господин“ и „госпожо“.
— Говорихме за Рейчъл — пояснява Алис.
— О! — промълвявам стъписана. Не мога да си представя какво са си казали. Обикновено мама изпитва такава неохота да говори за Рейчъл с непознати, такъв страх да сведе живота и смъртта й до един разказ. — Дали… имам предвид… как се държа мама? Наистина ли говори за това?
— Дали е говорила? Господи, Катрин, тя изобщо не спря, за да си поеме дъх. Мисля, че наистина имаше нужда от това. Беше… ъъъ, как беше думата… беше някакъв катарзис за нея. Хелън е прекрасна, смела, силна жена… но има нужда… не знам… очевидно има нужда от някакъв отдушник за всичко случило се. Очевидно е, че просто… го е задържала в себе си… потискала е яростта и нещастието си толкова дълго. Искам да кажа, не ме разбирай погрешно, тази сутрин беше абсолютно изтощителна и емоционална и за двете ни. Смяхме се, плакахме и се прегръщахме. Дори наляхме малко ром в кафето си — и двете толкова се бяхме разчувствали. Имам предвид тази сутрин, тя просто се откри напълно, разказа ми всичко… неща, които не мисля, че е казвала на когото и да било по-рано. — Алис накланя глава на една страна и се усмихва замечтано. — А аз й показах някои различни перспективи. Нов поглед към нещата. Начин да гледа на ситуацията с повече съчувствие и толерантност. Мисля, че това наистина й помогна, нали разбираш? Наистина й помогна да се освободи от част от онази гадост, която държеше затворена в себе си.
— Гадост ли? — повтарям. Раздразнена съм, но не съм сигурна защо. — За каква гадост говориш по-точно?
— О! — Алис примигва и ме поглежда леко тревожно. — Добре ли си? Не ти е неприятно или нещо подобно, нали така? Просто се случи. Дори не съм сигурна коя от нас първа заговори за Рейчъл. Искам да кажа, мисля, че отначало бях аз… но не можех просто да седя там с Хелън и да не спомена нищо за нея… Струваше ми се изкуствено, сякаш лъжа или нещо подобно. Но аууу! След като веднъж споменах името й, сякаш отприщих лавина. Хелън просто не можеше да спре да приказва.
Начинът, по който Алис нарича майка ми с малкото й име, е вбесяващ. В него има някаква собственическа, прекалено свойска нотка, която ме кара да се чувствам изключена по някакъв начин.
— Трябва да видя дали наистина е добре. — Въздъхвам, отмятам одеялата от краката си и се изправям, като избягвам погледа на Алис, докато си слагам пеньоара. — Откакто Рейчъл умря, се научи да прикрива истинските си чувства. Наистина не можеш да разбереш какво мисли, ако не я познаваш много добре. Освен това понякога е абсурдно учтива. До ръба на самоунищожението.
Излизам от стаята, без да дам възможност на Алис да каже нещо повече. Знам, че съм груба и вероятно драматизирам излишно, но съм сигурна, че тя е разбрала всичко погрешно — ако са говорили за Рейчъл, мама положително се чувства разбита и огорчена. Освен това нещо в отношението на Алис към цялата история изглежда странно самодоволно. Прекалено е небрежна, придава си вид на съвсем въвлечена в историята и всичко ми изглежда малко неестествено.
Намирам мама в кухнята. Стои пред плота на островчето и меси някакво тесто. Плотът е покрит с брашно, на бузата й има бяло петно. Тананика си нещо.
— О! Скъпа. — Усмихва се и слага брашнената си ръка на гърдите. — Стресна ме.
— Как си? — Поглеждам я внимателно.
— О! Аз… чувствам се много… — Вдига ръка към устата си и леко докосва устната си, като оставя отгоре й бяло петно. Очите й се навлажняват и си мисля, че ще заплаче, но вместо това тя се усмихва. — Всъщност се чувствам наистина добре. Двете с Алис си поговорихме хубаво тази сутрин. Наистина си поговорихме хубаво и откровено за Рейчъл. Беше… ами… беше много… много освобождаващо да излея всичко. — Засмива се и поклаща глава. — Ругаех като моряк, скъпа. Трябваше да ме чуеш. Ушите на онези клети мъже сигурно още горят. Дори пих ром като моряк.