— Онези клети мъже? — повтарям. — Кои клети мъже?
— Ами всъщност момчета, не мъже. Момчетата, които убиха Рейчъл. Няма да кажа имената им — не мога да бъда дотолкова прощаваща. Но Алис изтъкна, че навярно самите те са имали много тежък живот, невъобразимо тежък. Сигурно са били много ощетени. Много объркани. Много сърдити и озлобени на света. Никога не са имали шанс. Нито пък възможности. Сигурно са ги били. Пренебрегвали. Алис ми напомни, че хората, които извършват такива ужасни престъпления, обикновено са имали ужасен живот. — Свива рамене. — Не знам защо, но мисълта за това някак си ме накара да се почувствам малко по-добре. Кара ме да си представям, че не са решили да убият Рейчъл просто защото са злобни, жестоки свине, а защото самите те са били наранени и объркани. Защото и те са били жертви. Жертви на обществото. В известен смисъл.
— И си добре?
Не знам защо не съм облекчена. Но една странна част от мен, част, от която се срамувам, е разочарована, че я намирам толкова щастлива. Предполагам, малко ревнувам, че разговорът с Алис, а не с мен я е накарал да се чувства по този начин. Освен това не съм убедена дали трябва да изпитва съчувствие към онези момчета. За мен те са просто свине, цялостни и завършени. С радост бих ги оставила да горят в ада цяла вечност.
— Не си ли натъжена?
— Натъжена ли? О, разбира се, че съм натъжена, скъпа. Дъщеря ми беше убита. Но просто е толкова приятно да… да… да призная колко скапано сърдита бях досега. Да оставя част от този гняв да си отиде. — Свива рамене и се връща към тестото, като го мачка яростно. — Просто е толкова прекрасно да го оставя да се излее.
— О! Ами, предполагам, че това е добре.
Обръщам се и отивам при чайника, суетя се със захарницата, с чашата, с пускането на листата в чайника. Никога досега не съм чувала майка си да ругае. Никога. Нито веднъж за почти осемнайсет години. И вместо да се радвам, че най-после се е освободила от част от естествения гняв, вместо да съм доволна, че я виждам мъничко да се отпуска, едва сдържам сълзите си. Чувствам се наранена. Толкова пъти съм се опитвала да я накарам да говори за Рейчъл, да изрази някакъв гняв, да крещи, да плаче и беснее. Колко несправедливо е всичко. Но тя винаги е била толкова непроницаема и твърда, със стиснати устни, нежелаеща да се остави чувствата да я завладеят.
Там, където аз винаги съм се проваляла, Алис успя — толкова лесно и бързо.
Мълчаливо приготвям чая и точно когато се каня да изляза от кухнята и да се върна в спалнята си да го изпия в раздразнена самота, мама се приближава. Застава точно пред мен, слага ръка на рамото ми и го стиска.
— Тя е хубаво момиче, твоята Алис. Толкова се радвам, че я доведе за уикенда.
— Да, така е. — Кимвам и се заставям да се усмихна.
— Освен това е очевидно, че има много високо мнение за теб. Не спря да те хвали. Много се радвам, че сте се сприятелили.
А после се навежда напред, целува ме по бузата и се усмихва. Това е най-щастливата и искрена усмивка, която съм виждала на лицето й от смъртта на Рейчъл насам. Разтваря широко ръце, аз оставям чашата с чай и обвивам ръце около гърба й. Дълго време двете оставаме прегърнати, здраво притиснати една към друга, и по времето, когато се разделяме, целият ми гняв към Алис е изчезнал. Тя е направила мама щастлива и вместо да се измъчвам от детинска ревност, би трябвало да съм й благодарна. Бях неразумна, егоистична и капризна. И докато изкачвам обратно стълбите към втория етаж, си обещавам в бъдеще да проявявам по-голяма щедрост и разбиране към Алис. В крайна сметка тя винаги ми мисли само доброто. Добра приятелка е, мила и всеотдайна, и има добро сърце.
Единайсета глава
На път към партито аз, Рейчъл и Карли се отбихме в къщата на Карли, тя свали униформата си и се преоблече в разкроени дънки, прилепнал розов потник и златисти сандали с нисък ток. Предложи и на нас да ни заеме нещо, за да се преоблечем, но ние и двете решихме да останем с униформите си.
— Няма да стоим дълго — напомних им и погледнах многозначително Рейчъл. — Само един час, най-много час и половина.
— Разбира се — кимна сестра ми. — Просто ще кажем „здрасти“. Ще послушаме групата. И после ще си тръгнем.
И двете развързахме конските си опашки и оставихме косите си да се развеят. Косата на Рейчъл беше дълга, права и златна, моята е тъмна и падаше на диви къдрици. Свалихме училищните си връзки и извадихме ризите от полите, та униформите ни да изглеждат колкото се може по-неофициални. Но не успяхме да направим нищо с дължината на полите — зелени, плисирани и дълги много под коляното — очевиден знак, че сме ученички в частно девическо училище.