Сложихме си от червилата на Карли. Моето беше тъмночервено и отиваше на тъмната ми коса и мургавата кожа, червилото на Рейчъл бе розово, в тон с по-светлите й цветове. Самата Карли носеше по-тъмнорозово, за да подхожда на потника й.
Извади мобилния си телефон от ученическата чанта и го изключи. После го метна на леглото си.
— Ако не искате родителите ви да ви позвънят… — погледна ни тя и сви рамене — … тогава ги оставете тук. Утре в училище ще ви ги върна.
Аз и Рейчъл извадихме мобилните си телефони, изключихме ги и ги оставихме на леглото на Карли.
След като се напръскахме със скъпите на вид парфюми на майката на Карли — тоалетката й бе покрита с пълни шишенца от тях, — тръгнахме. Бараката не бе далеч от къщата на приятелката ми, затова решихме да отидем пеш. След като вървяхме пет минути и разсеяно обсъждахме кои от къщите, покрай които минавахме, ни харесват и кои не, Карли бръкна в чантата си и извади една бутилка.
— Един момент — каза тя, спря, отви капачката и отпи голяма глътка. Очите й се наляха със сълзи, тя ахна и свали бутилката стана ми ясно, че не пие вода.
— Какво е това?
— Водка — отвърна Карли и ми протегна бутилката. — С малко лимонада. Искаш ли?
Поклатих глава, развеселена и без да вярвам на очите си, но все пак взех бутилката. Трябваше да се досетя, че Карли няма да отиде на партито без алкохол. Тя бе първото момиче в училището, което започна да пие, онова, което винаги мислеше на първо място за купуване на алкохол, онова, което уреждаше да ни го купи по-голяма бутилка, когато ни трябва.
Вдигнах шишето към устните си и предпазливо отпих. Напитката беше силна. Съдържаше много повече водка, отколкото лимонада.
— За бога, Карли! С това можеш да убиеш човек! — възкликнах, докато й го връщах.
— Рейчъл? — протегна й бутилката Карли и въпросително повдигна вежди. Сестра ми ме погледна, сякаш очакваше разрешение.
— Добре — свих рамене. — И бездруго няма да ти хареса. Когато за пръв път опитваш алкохол, ти се струва, че има вкус на петрол.
Рейчъл отпи малка глътчица както подозирах, стисна устни и лицето й се изкриви от отвращение.
— Ох! Ама че гадно!
— Това е просто средство за постигането на определена цел. — Карли поклати глава, когато сестра ми се опита да й върне бутилката, и я тикна обратно в ръцете й. — Опитай пак. С всяка глътка ще става все по-лесно. Ще ти помогне да се отпуснеш, да си прекараш добре.
Рейчъл я послуша, вдигна бутилката до устните си и отпи още една глътка.
— Не е толкова лошо както преди малко — реши тя и направи физиономия. — Но все пак предпочитам чиста лимонада.
Карли се разсмя.
— Обикновената лимонада обаче няма да ти помогне да се забавляваш така, както тази бутилка, повярвай ми.
Не съм сигурна защо не се притесних какво пие Рейчъл. Не знам защо не се погрижих по-добре за нея, защо не наблюдавах колко пие и не се постарах да остане сравнително трезвена. Предполагам, че водката ми се е отразила незабавно — всъщност на всички ни. Предавахме си бутилката, докато вървяхме, отпивахме глътка след глътка и докато сетивата ни се нагаждаха към алкохола, той започна да ни се струва по-приятен на вкус и глътките ни станаха по-големи.
Когато бутилката се изпразни, Карли спря.
— Чакайте.
Остави чантата си на земята и се наведе над нея. Извади голяма стъклена бутилка и я обърна, за да видим етикета. Водка „Столичная“.
— Нали не си мислехте, че ще ви оставя на сухо? — Вдигна поглед към нас и се ухили. — Ще трябва да я пием чиста. Няма повече лимонада.
Тя напълни бутилката, от която пиехме, изправи се и я подаде на Рейчъл.
— Ти си първа. Отново ще ти се стори, че изгаря гърлото ти. Но после ще свикнеш.
Сестра ми взе бутилката и отпи голяма глътка. Изражението й, докато преглъщаше, ни накара с Карли да се разсмеем.
Пътят ни отне почти четирийсет минути и когато стигнахме, вече бяхме леко пияни. По бузите на Рейчъл горяха червени кръгли петна, а на лицето й грееше широка усмивка. Изглеждаше много хубава, невинна и млада.
— Как се чувстваш? — попитах и взех ръката й в своята. — Добре ли си?