Роби изведнъж спира и поглежда към нея. Намръщен е.
— Божествен, а? Без малко да ме заблудиш. Когато бяхме там, не останах с такова впечатление.
Алис се смее и се притиска по-близо до него.
— Глупчо! Очевидно изобщо не ме разбираш.
Той не отвръща на проявата й на привързаност, както прави обикновено. Вместо това поклаща глава в кратък, но очевиден жест на раздразнение.
— Пристигнахме — казва Роби, издърпва ръката си от ръката на Алис и пристъпва напред. Посочва към вратата на един бар с надпис на името отгоре „От Африка“. — Това е мястото.
Отваря вратата и отстъпва настрана, така че аз и Алис да минем пред него. Докато се разминаваме, му се усмихвам и макар той да ми връща жеста, усмивката не достига до очите му. А от скованата му поза разбирам, че е или натъжен, или разгневен, или и двете.
Вътре е тъмно, единствената светлина идва от малките лампи на стените и свещите на масите. Трябва ми един миг, преди очите ми да свикнат, но после виждам, че стените са тъмночервени и на всички столове има яркоцветни възглавници с ориенталски вид.
Една сервитьорка ни поздравява и ни отвежда до маса в ъгъла.
— Ще отида на бара и ще ви донеса нещо за пиене — казва Роби.
— Чудесна идея — отвръща Адис. — Искам бутилка шампанско.
Роби се втренчва в нея.
— Цяла бутилка ли? Не ти ли се струва много?
— Не — прекъсва го Алис. — Мисля, че е идеално. Бутилка. Благодаря.
Той поклаща глава и се обръща към мен:
— Катрин?
— Сода с лимон. Благодаря.
Алис завърта очи.
— „Сода с лимон, благодаря“ — имитира ме с писклив подигравателен глас. — Префинената госпожичка не пие алкохол.
— Не мога, Алис. Непълнолетна съм. Нямам лична карта.
— Не е нужно да се оправдаваш, Катрин — казва Роби. — Аз също ще пия безалкохолно. Утре ще играя футбол. Алис ще пие сама.
— Ау! — въздъхва тя. — Колко сте забавни само. Блазе ми.
Роби я поглежда намръщен, със стиснати устни и студени очи, преди да се извърне и да тръгне към бара.
Алис го наблюдава как си отива.
— Мисля, че ми е сърдит — свива рамене тя и се оглежда из помещението, като открито зяпа другите клиенти. Изглежда отпусната и щастлива. Очевидното неудоволствие на приятеля й сякаш изобщо не я притеснява.
Обръщам се и поглеждам към него. Той стои на бара и чака напитките. Гледа право напред с безизразно лице. Изглежда нещастен.
— Какво се случи току-що? — питам я. — Защо се ядоса така неочаквано?
— О, мисля, че когато заговорих за екскурзията ни миналата година, това му напомни за нещо. Когато бяхме тук, той остана малко огорчен. Прекарах известно време с един от ски инструкторите. Само една нощ. На Роби не му хареса.
— Известно време? Една нощ? Какво имаш предвид?
Алис изобщо не ме поглежда, взира се в една двойка на маса встрани от нас.
— Точно това, което казах. — Въздъхва и заговаря с ясен студен глас, сякаш имам проблеми със слуха или обработването на информацията: — Само една нощ. С друг мъж. В стаята му. Сигурна съм, че не искаш да чуваш подробности, нали? Роби не остана доволен. Изглежда, изпитва някакво криворазбрано собственическо чувство към мен.
Оставам толкова шокирана, че не мога да измисля никакъв отговор. За миг продължавам да седя глупаво на мястото си, притиснала ръка към устата си. Отдавна съм осъзнала, че Алис не приема връзката си с Роби сериозно, знаех, че не му е предана така, както той на нея. Но е невероятно, че действително е прекарала нощта с друг мъж, докато е била на ваканция с него. Става въпрос или за неизразима и преднамерена жестокост, или за също толкова шокиращото откритие, че приятелката ми страда от някаква странна неспособност да си представи как ще се почувства Роби от подобно поведение.
Преди да успея да събера мислите си и да дам някакъв интелигентен отговор, Алис скача от мястото си и започва да маха с ръце.
— Бен! — провиква се тя, става от масата ни и се приближава към двойката, в която се е взирала през последните няколко минути. — Бен Дюбъри! Наистина си ти! Помислих си, че съм те познала. Гледах те цяла вечност, а после чух акцента ти и веднага разбрах, че си ти.