— Още вода. — Филипа вдига празна кана. — Ако не те затруднява?
— Бен ще пие бира — оповестява Алис, побутва го и се ухилва. — Нали така, Бен? Ти носиш на партита.
— Разбира се — кимва той. — Защо не? Една бира ще ми дойде чудесно.
— И още шампанско — казва Алис, без да среща погледа на Роби. — Още една бутилка.
— Ще дойдеш ли да ми помогнеш, Катрин? — пита ме Роби, докато се изправя.
— Разбира се.
Ставам от мястото си и поглеждам Алис. Откакто сме пристигнали, тя е толкова войнствена, та се боя, че, ако отида с Роби на бара, ще предизвикам още някоя агресивна забележка. Алис обаче се навежда към Филипа с вдигнати вежди. Дори не поглежда към нас.
Двамата с Роби тръгваме към бара, без да говорим. Стигаме там, облягаме се на него и Роби се обръща, за да погледне назад към местата ни.
— Тази проклета Алис! — Той не откъсва поглед от масата. — Тази вечер си е наумила нещо. Всичко това ще свърши много зле.
— Какво искаш да кажеш? — Усещам как в стомаха ми се загнездва страх. Не искам да се случва нищо неприятно. Не искам Алис да се държи лошо, да е жестока. Не искам тя и Роби да се разделят или да направи нещо толкова ужасно, че да съм принудена да преосмисля приятелството си с нея. Дори предположението, че всичко може да свърши, е прекалено ужасно и трябва да овладея паниката, която се надига при мисълта за бъдеще, в което приятелството ми с Роби и Алис вече не съществува, бъдеще, което е прекалено самотно и скучно, твърде нещастно, за да го понеса. — Хайде просто да вечеряме и да я отведем оттук. Да я закараме у тях и да я сложим да си легне.
Роби ме поглежда.
— Досега не си я виждала такава, нали?
— Такава ли? Не знам. Не съм забелязвала да проявява подобна преднамерена нелюбезност, ако това имаш предвид.
Той поклаща глава.
— Различно е. Няколко пъти съм я виждал в това състояние. Наистина е странно. И страшно. Тя се опитва да се самоунищожи. Няма начин тази вечер да стигнем до нея. Няма да иска да ни чуе. Нито теб, нито мен, нито Бен или Филипа. И се обзалагам на един милион долара, че ще пожелае да превърне тази нощ в паметно събитие. И ще въвлече Бен и Филипа, само стой и гледай. — Засмива се горчиво. — Алис може да бъде много убедителна, когато е в такова състояние.
Не съм сигурна за какво се тревожи толкова, в думите му няма смисъл, но въпреки това съм уплашена.
— Значи просто ще се повеселим. Ще потанцуваме или нещо подобно. Можем да се погрижим за нея, не е ли така? Можем да се погрижим да не се случи нищо.
— На твое място щях да се измъкна оттук, докато все още мога. И на мен ми се иска да си тръгна, но някой трябва да се постарае тя да стигне у дома жива. Пияна е, надрусана или кой знае какво. — Отново поглежда към местата ни. — Или е в някакво психопатско настроение.
Алис се е навела над масата и говори оживено на Филипа. Момичето е скръстило отбранително ръце на гърдите си и се накланя назад, по-далеч от Алис. Не се усмихва.
Вземаме питиетата и докато вървим обратно към масата, Филипа скача от мястото си и бързо се отдалечава с наведена глава към тоалетната.
— Тя добре ли е? — обръщам се към Бен, докато слагаме питиетата на масата.
— Мисля… — Поглежда към Алис. — Мисля, че може да е…
— Ядоса се, понеже й разказах нещо за нас с Бен. — Алис се смее. — Господи, Бен! Страшно скована си избрал този път. Ако си искал да намериш някоя съвсем различна от мен, да знаеш, успял си.
Бен се разсмива несигурно. Не мога да повярвам, че просто си седи там и не тръгва след Филипа, за да се увери, че е добре. Тъкмо се каня да го попитам дали иска аз да проверя какво става с нея, когато Роби се изправя.
— Забравих водата — казва той и тръгва обратно към бара.
Тогава виждам причината, поради която Бен не се е забързал след Филипа. Докато Роби се обръща настрана, Алис пъха ръка под масата, слага я на бедрото на Бен, високо на бедрото му, и започва да я движи нагоре-надолу.
Незабавно се изправям. Алис ми се усмихва — усмивка, лишена от всякаква топлина — и съм сигурна, че знае какво съм видяла току-що, и е доволна от това.
— Отивам до тоалетната. — Провирам се между масата и стола си толкова несръчно, че столът се плъзга назад. — Мамка му! — изругавам и го сграбчвам за облегалката, преди да е паднал. — Мамка му!
— Успокой се, Катрин — казва Алис. — Какво ти става? Изглеждаш, сякаш си видяла призрак.