— Роби е мил. Чудесен — отвръщам бързо. — И не, не знам. Не знам какво й става на Алис тази вечер. Но честна дума, обикновено не е такава. Не е толкова ужасна.
Още докато го изричам обаче, осъзнавам, че думите са кухи и неверни. Не съм я виждала да се държи чак толкова ужасно, но по някакъв начин ми се струва, че от началото на запознанството ни тя прогресивно става все по- лоша. Колкото повече я опознавам, толкова повече виждам от тази лошотия. Вдигам рамене.
— Съжалявам. Тя беше наистина неприятна. Няма извинение за поведението й.
— Неприятна ли? — Филипа се взира в мен, сякаш не може да повярва на ушите си. — Неприятна? Извинявай, Катрин, но това не е „неприятна“. „Неприятен“ е горещият западен вятър… или… или… човек в лошо настроение. Не бих описала приятелката ти с тази дума. Повече би й отивало „жестока“. Или „порочна“. Или „злобна“. Или и трите заедно.
И въпреки че започвам да се чудя дали Филипа е права за Алис, усещам и пристъп на възмущение. Все пак Алис ми е приятелка и не е честно от страна на Филипа да я съди така сурово и прибързано.
— Не е толкова лоша. Има някои невероятни качества. Когато поиска, може да е невероятно щедра и чаровна. Умее да бъде много забавна.
— Адолф Хитлер също е умеел. — Филипа ме поглежда сериозно. — Не искам да те обидя. И знам, че не трябва да говоря тези неща. Постоянно си навличам неприятности, защото не мога да премълчавам. Но се обзалагам на един милион долара, че приятелката ти има някакъв психологически проблем. Знам, че сигурно се чудиш защо го казвам, за коя се мисля, че си го позволявам, но родителите ми са психолози, имат лекарска практика, а самата аз уча психология в университета и знам малко за тези неща.
— Какво? — Усещам, че гласът ми звучи много по-изненадано и обидено, отколкото се чувствам. — Психически проблем ли? Не мисля така.
— Казвам го само защото изглеждаш много мила — вдига рамене Филипа. — Струва ми се, че все още не си я опознала…
— Силно се съмнявам, че можеш да диагностицираш психологически проблем, след като си прекарала с някого само пет минути.
— Всъщност почти час и половина. — Тя се навежда към огледалото и изпитателно разглежда лицето си. — Съжалявам. Знам, че сигурно те дразня. Но просто вие с Роби изглеждате толкова симпатични. А Алис… не знам… тя сякаш има някакъв сериозен психически проблем.
Каня се да възразя, да кажа на Филипа, че става смешна, Алис може да е ексцентрична и малко себична, но не е болна. Не е психопатка. А аз и Роби не сме лековерни идиоти.
Но вместо това чуваме как вратата на тоалетната изскърцва и Алис внезапно застава пред нас.
— Какво правите вие двете? — пита тя, докато влиза в една кабинка. Оставя вратата отворена, вдига полата си, сваля си гащите, сяда на тоалетната чиния и започва да пишка шумно, без капчица срам. — Донесоха храната. Толкова е божествена, че ако не побързате, ще я изядем, преди изобщо да сте стигнали до масата. — Става, пуска водата, отива до умивалника да си измие ръцете и поглежда първо към Филипа, а после към мен в огледалото. Усмихва се. — И познайте какво? След това всички ще отидем у нас. Ще си приготвим „Маргарити“. И ще пием. Всички до един. Вече е решено.
Връщаме се на масата и изяждаме вечерята си, която, както Алис каза, е божествена. Алис посвещава цялото си внимание на Филипа и изведнъж започва с интерес да я разпитва за всичко, свързано с живота й. Филипа е учтива, отговаря на въпросите на Алис колкото е възможно по-кратко, без да уточнява или да предразполага към разговор, но от време на време ме поглежда с объркано изражение.
И с изключение на очевидната студенина, с която Филипа се отнася към Бен, вечерята минава гладко, няма по-нататъшни инциденти и когато излизаме от ресторанта и се отправяме пеш към апартамента на Алис, учудено установявам, че безпокойството ми е изчезнало. Чувствам се спокойно, почти се забавлявам. По улиците има много хора, които се смеят и говорят по пътя си и излъчват заразна тръпка на въодушевление. Петък вечер е и всички са изпълнени с приятно очакване и ентусиазъм, навсякъде има млади привлекателни хора, прости дрехи, шум и смях. И така, Алис е подпийнала и се е държала малко като кучка. Какво от това? Ставали са и по-лоши неща. Не е краят на света.
Спираме в един магазин за напитки и купуваме текила за „Маргаритите“. Купуваме и лимони от малката зарзаватчийница на ъгъла на улицата на Алис. И когато стигаме до апартамента, всички бодро се втурваме по задачи: търсим чаши за коктейл, цедим лимони, разбиваме сладко-киселата смес. Алис пуска някаква музика и започваме да припяваме високо, докато работим в горещата й претъпкана кухня. Изведнъж всички установяваме, че се забавляваме, и за известно време забравям за предишното поведение на Алис, забравям страховете си, че нощта ще приключи с нещастие.