Но не. Няма да й кажа. Не наистина. Не още.
Както обикновено, облечена съм с дънки, боти и риза и съм донесла малко грим, който смятам да си сложа, преди да отидем на партито, но Алис настоява да облека рокля. Гардеробът й е пълен с рокли във всякакъв цвят, дължина и стил. Навярно са най-малко сто и някои все още са с етикети. Чудя се откъде ли намира пари, как може да си позволи толкова много дрехи, и отново се изкушавам да попитам.
— Имам слабост към дрехите — усмихва се смутено тя.
— Така ли? — питам шеговито. — Никога не бих предположила.
Алис бръква в гардероба, започва да вади рокли и да ги запраща върху леглото.
— Ето. Избери си. Повечето дори не съм ги обличала. — Вдига една синя. — Харесва ли ти?
Роклята е хубава, но вече съм зърнала тази, която наистина искам да нося — червена, мека, увива се около тялото и се държи с колан на кръста. Очевидно е ушита от някакъв еластичен плат. Прилича на нещо, което може би майка ми е носила през седемдесетте години, и ще подхожда идеално на дългите ботуши, които съм обула.
Алис ме наблюдава. Смее се и вдига червената рокля.
— Тази ли?
Кимвам.
— Нали е разкошна? — Притиска я към тялото си и се оглежда в огледалото. — И е скъпа. „Паркбел и Канън“. Имаш вкус.
— Красива е. Защо не си я сложиш ти? Все още е с етикета, дори не си я обличала. Сигурно си я пазила за по-специален случай.
— Не. Ще облека друго. Нещо специално — отхвърля предложението ми Алис и мята роклята върху леглото пред мен. — Пробвай я.
Роклята ми пасва отлично и както подозирах, отива идеално на ботите ми. Червеният цвят подчертава мургавата ми кожа и тъмната коса и аз се усмихвам щастливо на отражението на Алис в огледалото. Сега съм развълнувана и се радвам, че се съгласих да отида на партито. Толкова време измина, откакто за последно се забавлявах по този начин.
Алис отива в кухнята и вади от хладилника една бутилка. Шампанско. Розово.
— Вкусно! — обявява и целува бутилката. — Единствената ми истинска любов. И хей, от вчера вече мога законно да пия!
Отваря бутилката, тапата шумно изхвърчава и се удря в тавана, а Алис налива шампанско в две чаши, без да пита искам ли, или не. Взема своята със себе си в банята, докато се къпе и облича, и когато вратата се затваря зад нея, аз вдигам моята към устните си и отпивам малка глътка. Не съм пила алкохол от нощта в която умря Рейчъл. Нито капка. Но пък и от смъртта й насам не съм се забавлявала с приятелка, не и по този начин, затова отново надигам чашата и си позволявам лукса да се насладя на усещането на мехурчетата по устните и езика ми. Оставям още една глътчица да се стече в гърлото ми и си представям, че мога незабавно да почувствам въздействието, как алкохолът бързо преминава през вените ми и кара устните ми да парят, а главата ми — да олекне. Шампанското е сладко и се пие лесно, като стимулант, и трябва да се заставя да не го изгълтам всичкото прекалено бързо.
Наслаждавам се на всяка сладка глътка, на начина, по който тялото ми все повече и повече се отпуска, докато алкохолът се стича надолу по гърлото ми. Когато чашата се изпразва, се чувствам по-щастлива, по-лека, по-свободна — нормално седемнайсетгодишно момиче, — затова просто се пльосвам на тапицирания с ярка дамаска диван на Алис и се кискам, без да има на какво. Все още седя там, усмихвам се и се наслаждавам на начина, по който е натежало тялото ми, когато Алис се връща в стаята.
Трудно ми е да изразя колко привлекателна беше тя в действителност. Беше висока, със стройно, леко мускулесто и все пак женствено тяло. Имаше пищна висока гръд, толкова съвършена, че човек не можеше да не се запита дали не е прибягнала до помощта на хирурзи. Лицето й бе олицетворение на съвършенството, с големи очи с бадемовидна форма и дълбок, блестящ син цвят. Високи скули, широка, спираща дъха усмивка. Кожата й беше златиста, сияйна.
Много хора могат да се нарекат привлекателни или красиви, но красотата на Алис беше толкова голяма, така набиваща се на очи, че бе почти натрапчива. На всяка сбирка, на която се появеше, красотата й представляваше осезаемо присъствие, почти като друг гост — непоканен и понякога нежелан, но когото не можеш да пренебрегнеш.