Обляга се назад, въздъхва, поглежда надолу към коленете си и дръпва едно разнищено конче от дънките си. Изглежда уморен, съкрушен и много, много тъжен.
— Ами ти, Роби? — питам го. — Ти добре ли си? Не ми изглеждаш добре.
— Не съм. — Очите му, които са вече зачервени, внезапно се наливат със сълзи и той раздразнено поклаща глава, сякаш иска да ги прогони. — Ама че скапана нощ, а? — казва и се изсмива горчиво.
— Да.
Няма какво друго да си кажем, Филипа се връща и тримата отпиваме от чая си тихо, без да говорим, всеки потънал в собствените си мисли, в собствената си умора и нещастие.
Когато допиваме чая си, вече е четири часът и убеждавам Роби и Филипа да спят у дома. Донасям на Роби одеяло и възглавница, за да легне на дивана, и питам Филипа дали има нещо против да спи в едно легло с мен. Вечерта беше толкова изтощителна емоционално и двете сме така грохнали, че лягаме една до друга под една и съща завивка, без да изпитваме ни най-малко неудобство. Всъщност присъствието й ме успокоява. А преди да затворя очи за сън, Филипа ми се усмихва, хваща ме за ръката и я стиска.
— Приятни сънища — казва тя.
— Благодаря — отвръщам и затварям очи. — Мисля, че наистина ще са такива.
Събуждам се, слънцето свети силно в стаята ми, а Филипа я няма до мен. От другата стая обаче чувам тихи гласове — нейния и на Роби — и се радвам, че и двамата са още тук и няма да ми се наложи да се изправя срещу деня сама. Отново затварям очи и заспивам.
Когато се събуждам за втори път, слънцето се е изместило от прозореца ми и по яркостта на светлината се ориентирам, че е следобед. Сега не чувам Роби и Филипа, но чувам отрепетирания смях и стържещата музика на телевизора. Ставам и отивам в дневната.
Седнала на дивана, Филипа гледа някакъв черно-бял филм и вдига очи, когато приближавам.
— Катрин. Здравей. Чаках те да се събудиш. С Роби не знаехме дали ще искаш да си сама, или не. А той трябваше да отиде на работа. Но каза, че по-късно ще се върне. Как си?
— Добре съм. — Усмихвам се и сядам до нея на дивана. — Благодаря, че си останала. Много мило от твоя страна.
— О! Няма нищо. — Взема дистанционното и изключва звука на телевизора. — Гладна ли си?
— Да — кимвам, — наистина съм гладна.
— Добре. Купих продукти за салата. В нея има много неща и може да мине за основно ястие — домати, прошуто, аспержи, варени яйца и така нататък. Купих и пресен хляб. Искаш ли салата? Да приготвя ли?
— Да — отвръщам и тя скача, — защото умирам от глад.
Предлагам да й помогна, но Филипа отказва — твърди, че не понася да готви заедно с други хора. Затова се настанявам на едно столче в кухнята и я гледам как работи, а когато е готова, отнасяме салатата на верандата. Ядем бързо — и двете сме гладни като вълци. Слава богу, не говорим за Алис, за Рейчъл или за случилото се предишната вечер, но Филипа си е родена бъбривка, така че нито за миг не се възцарява неловко мълчание, Филипа е на двайсет и три години и следва за магистър по психология в университета. Разказва ми за обучението си, колко е вълнуващо да учиш за начина, по който мислят хората, и колко много неща все още не разбираме за човешкото съзнание.
— Не мога да повярвам, че си само на седемнайсет — казва тя. — Изглеждаш много по-голяма, по-сериозна от повечето хора на твоята възраст.
— Всички твърдят така — усмихвам се. Не споменавам обаче защо. Не й казвам какво ме е принудило да порасна толкова бързо.
Тя ми разказва за по-малкия си брат, Мик — барабанист в група, която започва да си изгражда име в музикалните среди в Сидни.
— Свирят в „Сутерена“ в петък вечер. Искаш ли да дойдеш и да ги видиш? Заедно с мен? Ще ми е много приятно. Обичам да се фукам с тях. Наистина са страхотни.
Но преди да отговоря, преди дори да се замисля дали изобщо ще искам да отида и да видя някаква група по-късно през седмицата, някой чука на вратата.
— Роби. — Филипа оставя вилицата си и поглежда навътре към стаята. — Каза, че ще се върне след работа.
Отивам до вратата. И точно когато се каня да я отворя, когато слагам ръка на резето, чукането се повтаря — по-високо и по-настойчиво. И изведнъж разбирам, че човекът отвън не е Роби. Той никога не би проявил такова нетърпение.
Но е прекалено късно — да се крия, да се преструвам, че не съм си у дома. Вече съм вдигнала резето и отварям вратата. Отвън стои Алис.