Тя въздъхва, изважда ръце от водата и ги избърсва в дънките си. Поглежда ме и свива рамене.
— Все още си мисля, че е донякъде луда. Екстремална. От онези хора, за които баща ми казва, че живеят на адреналин.
— Но той го казва от гледна точка на родител. — Засмивам се тихо, за да смекча следващите си думи: — А освен това този израз е малко студен, не е ли така? Сякаш… ами… тя е човек. Невинаги се държи така. Никога не съм я виждала такава. Освен това ми е приятелка. Наистина, не си виждала колко великодушна и мила може да бъде. Значи… наистина ли трябва просто да я зарежа? Да я зарежа и да избягам, защото е неприятно да имаш такава приятелка? Мисля, че е малко… ами… малко странно да се държиш с хората по този начин.
— О! — Филипа се взира в мен и се усмихва. Изглежда едновременно изненадана и натъжена. — Сигурно си права. Но това е много великодушен начин да разглеждаш ситуацията.
— Наистина ли? — Проницателният й поглед ме притеснява малко, затова започвам да се суетя с подреждането на чиниите и чашите. — Просто знам какво е да се чувстваш… да се чувстваш така, сякаш хората не искат да бъдат с теб, защото е прекалено трудно. След като убиха Рейчъл, постоянно се чувствах така. И с най-близките си приятели. С всичките. Всички се безпокояха, бяха много мили и се опитваха… но беше толкова забавно време за останалите. Беше краят на десети клас, имаше танци, партита и така нататък. Всички други се чувстваха, сякаш животът е страхотен. Никой не искаше да седи с мен в стаята ми и да плаче. Никой не искаше да ходя на партито му… защото тогава трябваше да се тревожат за мен, нали разбираш, да ме наглеждат и да се опитват да ме зарадват. Беше толкова досадно. И не можех да ги обвинявам, задето мислят така. Знаех, че просто им развалям настроението. Знам, че никой не искаше да мисли за смърт, убийство и трагедия… Аз обаче трябваше да го правя. Това беше животът ми. — Свивам рамене, изненадана от собствените си думи. Никога по-рано не съм мислила за тези неща, самата идея за тях се оформя, докато ги изричам. Но са истина, чувствам го. Верни са. — Просто мисля, че ако си истински приятел, трябва да приемаш хората такива, каквито са — и когато е забавно, и когато е скучно. С добрите и лошите им черти.
— Разбирам какво искаш да кажеш. — Филипа изважда тапата и започва да бърше водата около умивалника. — Но въпреки това не мисля, че трябва да си приятел с някого, който внася в живота ти множество негативни емоции. Аз не бих могла.
Виждам, че прави усилие да запази гласа си топъл и неутрален. Иска ние двете да се сприятелим толкова, колкото и аз.
— Мисля, че просто ще трябва да се съгласим да не се съгласяваме по този въпрос — заключава тя.
Накрая Алис се връща, трите сядаме край кухненската маса и се наслаждаваме на храната. Роби пристига към осем часа, когато разчистваме, засмени и весели. Отначало е малко студен и резервиран с Алис и показва леко неодобрение към нас с Филипа. Но ние му даваме това, което е останало от тайландската храна, продължаваме да говорим и накрая той започва да омеква, позволява си да бъде въвлечен в разговора, да се усмихва дори. А Алис е изпълнена с такава нежна загриженост, толкова любяща и разбираща е с него, че виждам как му е невъзможно да поддържа гнева си жив.
Накрая се озоваваме в дневната на приглушена светлина. И четиримата сме тихи, отпуснати от храната и умората. Алис избира едно дивиди и отива до компютъра да го пусне. Преди да натисне „пусни“, се обръща с лице към нас.
— Първо искам да кажа нещо. Преди всички да заспим. — Усмихва се смутено. — Първо, искам всички вие да знаете… — поглежда подчертано към Филипа, а после и към Роби — … че между мен и Бен снощи не се е случило нищо. Той си тръгна скоро след вас. Това е чистата истина.
Роби поглежда надолу към скута си и се опитва да потисне усмивката си, но е съвсем ясно, че думите на Алис са го направили много щастлив.
Тя продължава:
— Но най-важното, снощи се държах ужасно и искам официално да се извиня. И на трима ви. Филипа, Роби, но най-вече на теб, Катрин. — Поглежда ме. Очите й са огромни и умолителни. — Изобщо не биваше да казвам това, което казах снощи. Съвсем не биваше. И всъщност не мисля, че е вярно. Просто защото ако бях на твое място, в главата ми щяха да се въртят ужасни мисли, това не означава, че с теб е същото. Аз… как му викаха… проектирах? Да. Проектирах самата себе си върху теб. Което е нечестно, абсурдно. Много съжалявам. Никога няма да разбереш колко се ненавиждам, задето те нараних. Ти винаги си толкова добра с мен и знам, че не заслужавам прошката ти, но ако ми я дадеш, с благодарност ще я приема.