Шестнайсета глава
През нощта след извинението на Алис гледам телевизия, сгушена на дивана по пижама. Превключвам от един канал на друг с дистанционното, когато някой почуква на вратата.
Веднага си мисля, че може да е Алис, и се чудя дали не трябва да се скрия, да изключа телевизора, да се пъхна под завивките и да се престоря, че не съм си у дома. Не че още й се сърдя, но просто съм уморена и самата мисъл за неизчерпаемата й енергия е достатъчна, за да ме изтощи. Но не се скривам. Въздъхвам, изключвам телевизора и тръгвам към вратата.
Но не е Алис, а Роби. Усмихва ми се и ми показва кутия шоколадов сладолед, кутийка шоколад за пиене и пакет „Тим Тамс“.
— Нося дарове — уведомява ме той. — Шоколад, шоколад и още шоколад.
Усмихвам се, отварям вратата и отстъпвам назад, за да го оставя да влезе.
— Исках да поговорим. — Роби се поколебава на прага и ме поглежда извинително. — Надявам се, нямаш нищо против? Вчера така и не успяхме да останем насаме. А имаме да си говорим за толкова неща. Искам да кажа, наистина исках да си поговорим за сестра ти. И за Алис, разбира се. — Поклаща глава и думите избликват от устата му: — Но знам, че сигурно си уморена и се каниш да лягаш, така че ако си прекалено изтощена, за да говорим, мога просто да ти направя горещ шоколад и да те завия, да те оставя да си починеш и да се върна друг път. — Поглежда към пижамата ми. — Тъкмо си щяла да си легнеш, нали? Съжалявам. Просто ще…
— Роби — прекъсвам го. — Спри. Ела. Не съм чак толкова изтощена. Не съм се превърнала в крехка старица. Освен това и аз исках да говоря с теб. — Вземам сладоледа от ръцете му, обръщам се и тръгвам по коридора. — Искам и да хапна от този проклет сладолед. Веднага.
Отиваме в кухнята, сипваме си две препълнени купички и ги занасяме в дневната.
Сладоледът е великолепен — плътен шоколад с още по-богат шоколадов сос. Нарочно размазвам малко от него по устните си и се усмихвам клоунски.
— Вкусно е — обявявам.
Роби се смее.
— Много смешно.
Но усмивката му бързо изчезва, той поглежда надолу към купичката си и започва да върти лъжичката из сладоледа, без да хапне.
Облизвам лицето си, за да го почистя, и го изсушавам на ръката си.
— Добре ли си?
— Да — свива рамене той. — Не съм дошъл да говорим за мен. Честно. — Поглежда ме и се намръщва загрижено. — А ти, Катрин? Ти добре ли си?
— Да — кимвам, — добре съм.
— Никога не ми каза за сестра си. Беше толкова смела през цялото време. А аз все ти разправях за проблемите си. Трябваше да… искам да кажа…
Той ме поглежда и на лицето му неочаквано се изписват болка и гняв. Плясва с ръка по крака си.
— Защо не ми каза?
Оставям купичката си на масата за кафе и се отпускам на пода до него. Слагам ръце на коленете му.
— Съжалявам, Роби. Знам, че нараних чувствата ти, като премълчах. Знам как изглежда — не съм ти имала достатъчно доверие или нещо такова. Но не беше така. Повярвай ми.
Роби свежда поглед към мен. Не казва нищо. Чака.
— Когато Рейчъл умря, се надигна голям, не, огромен интерес към нас от страна на медиите. Общо взето, пресата постоянно ме дебнеше. Дебнеха и мама и татко. Беше ужасно. И пишеха наистина ужасни, ужасни неща за семейството ни и за мен — неща, които просто си измисляха или изкривяваха до неузнаваемост.
Въздъхвам и отпускам глава в ръцете си. Трудно ми е да си спомням за онова време, без да изпитвам гняв. Медиите изопачаваха всичко така кошмарно, за да съчиняват безкрайни истории от трагедията на Рейчъл, а семейството ми — което в действителност бе щастливо и любящо — бе жестоко представено като нефункциониращо, амбициозно, грозно. Самият спомен за това събужда у мен желание да заплача. Избърсвам очите си и подсмърквам, опитвам се да спра потока от сълзи.
Роби сяда на пода до мен и ме обгръща с ръка.
— Всичко е наред. — Изглежда стъписан и знам, че съм го накарала да се почувства зле, че сега ще обвинява себе си, задето ме е разплакал. — Не е нужно да ми разказваш. Няма значение. Не разбирах за какво става дума. Господи, Катрин, голям идиот съм и просто не знам как да си държа глупавата уста затворена.
Това описание на характера му е толкова абсурдно неточно, че се разсмивам. Поглеждам го и избърсвам очите си.