— Не ти ме разплака. Плача винаги когато си спомням за онова време. А си го спомням често. Просто искам да ти обясня защо не ти споделих.
— Всичко е наред, наистина, не е нужно да ми обясняваш.
Избутвам ръката му от раменете си, премествам се настрана и сядам с лице към него.
— Но аз искам и ще го направя. Затова просто мълчи и слушай.
Той слага ръка пред устата си.
— Не се казвам Патерсън. Казвам се Бойдъл.
Очите на Роби се разширяват, когато разпознава името. Чувал е за нас, разбира се, спомня си за сестрите Бойдъл.
— Да. Виждаш ли? Знаеш кои сме. Поне знаеш какво разправяха медиите за нас.
— Спомням си името. — Той поклаща глава. — Не си спомням почти нищо друго, освен че сестра ти беше музикален феномен. Така е, нали?
— Да. Да, наистина беше феномен.
— Не мога да повярвам. Просто ми е толкова трудно да си го представя. Това е била твоята сестра? Господи, Катрин! Случилото се беше толкова ужасно. Онези мръсници, които го направиха. Не беше за вярване.
— Да. А след това медиите ни прочуха. Прочухме се по наистина неприятен начин. Унищожителен, агресивен начин, който ни направи още по-нещастни… сякаш вече не беше достатъчно непоносимо. — Свивам рамене. — И всички онези психолози и какви ли не хора, които коментираха нас и семейния ни живот. Беше отвратително. Просто се чувствахме съвсем… нападани, осквернени. Затова смених името си и станах Катрин Патерсън, вместо Кейти Бойдъл, и се преместих в Сидни. Мама и татко също се преместиха. Но не искаха да живеят тук, затова отидоха в Нюкасъл. Не ти казах, защото просто вече не исках да бъда Кейти Бойдъл. Не исках да научаваш за мен, преди да си ме опознал. Има ли изобщо някакъв смисъл в думите ми?
Роби кимва, слага ръка върху моята и я стиска.
— Но исках да ти кажа, Роби. Наистина. Много пъти. Особено след като ми сподели всичко за майка си. Беше толкова откровен и наистина исках да те уверя, че разбирам какво изпитваш.
— Тогава си помислих, че си много запозната с тези проблеми. Сякаш си мислила за тях. — Усмихва се закачливо. — Но просто реших, че си свръхинтелигентната, свръхчувствителна Катрин. И наистина, оказа се, че си преживяла същото и затова знаеш. Знаеш го по по-ужасен начин от всички останали.
Довършваме сладоледа си, който се е разтопил и е омекнал и аз разказвам на Роби за нощта, в която убиха Рейчъл. И точно както когато разказах на Алис, не спирам да плача и да удрям по пода от гняв. Роби ме прегръща, слуша ме внимателно и клати глава, ужасен и невярващ. Донася ми още сладолед, държи ме за ръката и ми задава безброй нежни въпроси. Плаче заедно с мен и двамата си бършем взаимно сълзите и се смеем на общото си нещастие, на сополите и зачервените си очи.
Към полунощ му казвам, че съм уморена и ми се спи. Но когато ми предлага да си тръгне, го моля да остане. Да спи с мен. Не за да правим секс, а като приятел. Защото не искам да съм сама, защото имам нужда от утеха и близост. И той казва „да“, с удоволствие ще остане, радва се, задето съм попитала.
Давам му една от резервните си четки за зъби и двамата си измиваме зъбите един до друг в банята, като се редуваме да плюем в умивалника. По някакъв начин това, че сме плакали заедно и сме разкрили един пред друг толкова голяма част от душата си, ни е сближило, накарало ни е да се чувстваме по-удобно заедно. Лягаме един до друг по гръб под завивките. В спалнята ми е тъмно, аз се вслушвам в дишането на Роби и се наслаждавам на успокояващата топлина на тялото му до моето.
— Обикновено нямам навика да спя с чужди гаджета — казвам. — Имам предвид, макар че не правим нищо, все пак е малко странно, нали? Но поради някаква причина никое от нормалните правила не важи за Алис.
— Да, защото тя не следва никое от тези така наречени нормални правила. Не признава никакви граници, така че защо другите да ги уважават, когато става въпрос за нея? Алис е нещо като феномен. Ако се задържиш край нея достатъчно дълго, накрая започваш да се държиш зле. Имам предвид, хайде де! — Разсмива се. — Какво ще кажеш за онази вечер с Бен и Филипа? Ами онова, което Алис ти каза за сестра ти, и как флиртуваше с Бен? Тя не се отнася с уважение към никого. Следователно и ние имаме право понякога да постъпваме лошо, не е ли така?
— Да. Не. Не знам. Както и да е — отвръщам. — Не съм сигурна, че наистина постъпваме лошо. Имам предвид, като сме заедно тук тази вечер. Щом не нараняваме никого, мисля, че няма значение. — Поклащам глава в тъмнината. — Не. Не е възможно да има значение. Защото сме приятели, грижим се един за друг и не нараняваме Алис. Дори ако знаеше, сигурно нямаше да я е грижа.