— О, щеше, повярвай ми. Но не поради някоя от нормалните причини. Не защото ме обича толкова много, че не може да понесе мисълта да съм близо до друго момиче. Щеше да я е грижа, защото не е включена. Щеше да я е грижа, защото не дърпа конците.
Не отговарям, защото не ми харесва намекът, че Алис има над мен същия контрол, както над Роби. Мога да разбера защо той има усещането, че е контролиран — влюбен е и се примирява с много ужасни неща, които тя му причинява. Позволява си да й е подръка, когато Алис поиска. Но аз съм само нейна приятелка и възприятията ми не са изкривени от страст. Не съм лудо влюбена в нея. Но не искам да го изтъквам, не и тази вечер. Не искам да казвам нищо, което ще направи Роби още по-нещастен.
— Както и да е — продължава той, — ти използва думата „гадже“. Каза, че съм бил гадже на Алис. — Засмива се със сух, горчив, нещастен смях. — Но всъщност не съм такъв, нали? Аз съм само някой, когото Алис използва, когато има настроение. Просто вярно кутре, което може да използва и измъчва когато и както иска.
— Ако наистина се чувстваш така, Роби…
— Да — прекъсва ме той. — Разбира се, че се чувствам така. — В гласа му има отчаяние, гняв, нещастие. — Така стоят нещата. Отново и отново си повтарям, че тя е лоша и трябва да спра да я виждам. Но после чувам гласа й или виждам лицето й и… — Гласът му се пречупва и той утихва за миг. Вдишва и издишва, опитва се да овладее чувствата си. — Знаеш ли какво? — прошепва той. — Знаеш ли кое е наистина странно?
— Кое?
— Баща ми се среща с някаква жена. Срещнал я една нощ на някакво парти. Мамка му! — внезапно изругава той. — Няма да повярваш, но се казва Рейчъл.
— Кое е толкова странно? Това е често срещано име. Срещала съм не една и две Рейчъл, откакто сестра ми умря.
— Не, не това е странното. Просто си го спомних ей така, съвсем неочаквано. Но разбираш ли, откакто я срещна, баща ми е щастлив. Наистина щастлив. Както преди мама да се разболее.
— Но това е страхотно, Роби. Виждал ли си я? Симпатична ли е?
— Не, не съм я виждал. Не искам да я виждам. Не искам да знам нищо за нея.
— О! — За миг не казвам нищо. — Струва ти се, че баща ти предава майка ти или…?
— Не, изобщо. Мама е мъртва. Щеше да иска татко да е щастлив.
— Ами тогава? — питам объркано. — Защо не се радваш за него? Какъв е проблемът?
— Ревнувам. — Гласът му е изпълнен с презрение към самия себе си. — Толкова съм жалък! Ревнувам. Знам, че трябва да се радвам за него, той със сигурност щеше да се радва за мен. Но единственото, за което мога да мисля, е, че е влюбен, че има фантастична връзка и така нататък, докато Алис продължава да разбива моето сърце на късчета. Защо това щастие се пада на него? Той е стар. Аз съм този, който би трябвало да има страхотен любовен живот. Не той. Унизително е. Не издържам да го гледам, с онова негово тъпанарско влюбено изражение.
— О, Роби! — Радвам се, че не може да зърне усмивката ми.
— Виждаш ли? Какво гадно копеле съм. Аз съм зъл. И заслужавам всичко, което ми причинява Алис.
Не успявам да се сдържа: избухвам в смях. Роби не казва нищо и мълчанието му, чувството, че не трябва да се смея, само ме кара да се смея още повече. Опитвам се да спра, да потисна веселието си, но се оказва, че това няма значение, защото неочаквано той също избухва в смях. Смеем се толкова силно, че леглото се тресе, изритваме одеялата и се превъртаме на леглото. Смеем се, докато ни заболява коремът, става ни трудно да дишаме и едва не се задушаваме от собствената си веселост. Когато спираме, лицето ми е мокро от сълзи.
— Както и да е — прошепвам внимателно, опитвайки се да не се разсмея отново. — Щом не си лош, не можеш да си добър.
— Какво? Трябва да си лош, за да бъдеш добър? Каква глупост. Това е съвсем безсмислено.
— Да — уверявам го и хихикам тихичко. — Наистина е безсмислено, нали? Искам да кажа, когато виждаш лошото у себе си, не го харесваш и се опитваш да не го изпитваш, тогава това е добро. Никой не е изцяло добър. Поне аз не мисля, че има такъв човек. Да се опитваме да сме добри или поне да не сме лоши може би е най-близкото до добротата, което можем да постигнем.
— Може би си права — казва той.
— Може би.
Млъкваме. Лежим неподвижно. Чувам как дишането на Роби става по-равномерно. Затварям очи.