А после той ощипва кожата между палеца и показалеца ми толкова силно, че ми причинява болка.
— Ох!
Мик пуска ръката ми и аз бързо я отдръпвам.
— Заболя ме!
Но той само ме поглежда въпросително. Чака.
И тогава се усмихвам.
— Няма го. — Слагам ръка на слепоочието си и поклащам глава, без да мога да повярвам. — Изчезна без следа.
— Невероятно, нали? — Филипа поглежда гордо към брат си, но той не отделя очи от мен. Все още не се усмихва, но сега виждам, че в изражението му има топлинка, искрица забавление. Остава загледан в мен толкова дълго, че започвам малко да се притеснявам, да чувствам как сърцето ми забива по-бързо, а бузите ми се изчервяват от горещина.
— Да. Да, невероятно е. Благодаря. — Извръщам глава от погледа му и поглеждам към Филипа.
— Да пийнем по още едно — предлагам, като вдигам чашата си към устните и допивам остатъка от питието си. Изправям се. — Още едно, Филипа? Мик, искаш ли нещо?
— Не, благодаря — поклаща глава тя.
— Аз ще пийна една бира — казва Мик.
— Добре — отвръщам и тръгвам към бара.
— Чакай! — провиква се той и аз се обръщам. Мик ми се усмихва и аз съм доволна, че не съм близо до него. Няма как да чуе блъскането на сърцето ми, да почувства лекото треперене, обзело ръцете ми. — Просто кажи, че е за групата. Безплатно е.
— Добре. — Отново се обръщам напред.
— Чакай — отново ме спира той. Сега се смее. — Ще пия една „ВБ“, ако няма проблем.
— Да. Добре — отвръщам и тръгвам към бара. Бързо. Нетърпелива да се спася от изпитателния му поглед.
Докато чакам питиетата, поглеждам през рамо към масата. Наблюдавам го. Двамата с Филипа са се навели един към друг и си говорят. Той кима и сочи към сцената, маха енергично с ръце, сякаш свири на барабаните. Изпитвам облекчение — очевидно говорят за музика, вместо да седят и да се чудят на странното ми поведение.
Това чувство в гърдите ми ми е познато. Познати са ми пеперудите в корема, нервната тръпка, която изпитах, когато Мик ме погледна. Много време мина, откакто изпитах за последен път нещо подобно. От Уил насам, от смъртта на Рейчъл никога не съм си позволила да мисля за някое момче по този начин. И не мога да не се изумявам от физическия израз на това привличане: лудо биещото сърце, треперещите ръце, топлината в лицето ми. Всичко това издава чувствата ми още преди да съм ги признала дори пред самата себе си. Сякаш тялото ми ме познава по-добре от мен самата.
Изпивам половината от лимонадата си още щом пристига. Леденостудена е и пронизва гърлото ми, но съм жадна. Поемам си дълбоко дъх и се заставям да бъда спокойна, да не треперя, да не се изчервявам, да не пелтеча. После, толкова спокойна, колкото ми е възможно, се отправям обратно към масата.
— Говорим си за музика — поглежда ме извинително Филипа, докато им давам питиетата. — Извинявай.
— Няма нищо — отвръщам, поклащам глава и сядам. — Обичам да говоря за музика. Имам предвид, в семейството ми постоянно говорехме за това.
И спирам, внезапно осъзнала, че не знам как да продължа. Смъртта на Рейчъл, историята ми, вече не е тайна, но е почти невъзможно да спомена за смъртта й така, между другото, да кажа: „О, да. В семейството ми често говорехме за музика. Преди убийството на сестра ми, имам предвид. Смъртта й съсипа всичко в живота ни… и оттогава почти не сме споменавали за музиката. Но езикът ми е познат и обичам подобни разговори. Продължавайте. Говорете.“
Филипа очевидно е забелязала внезапното ми неудобство и сменя темата.
— О! — казва високо тя и слага ръка върху ръката на Мик. — Никога няма да се сетиш кого видях онзи ден!
Брат й я поглежда с вдигнати вежди.
— Каролайн — казва тя. — Каролайн Хайнц.
— Така ли? — безразлично вдига рамене той.
И въпреки че Филипа полага всички усилия — предполагам, заради мен — да го накара да смени темата, Мик, изглежда, не се интересува от срещата й с момичето на име Каролайн и веднага щом сестра му свършва разказа си, се обръща отново към мен.
— Значи в семейството ти сте говорили за музика. Защо „говорили“? Какво се промени?
— Мик! — обажда се Филипа с остър глас. — Не бъди толкова груб. Не можеш да задаваш такива въпроси.