Хората често ми казват, че съм красива, и винаги съм изпитвала тихо задоволство от външния си вид. Имам добре оформена фигура, хубави очи и пълни устни. Чиста гладка кожа, която бързо хваща приятен загар, приятна широка усмивка и прави бели зъби. И въпреки къдравата коса, която стои на главата ми като див неконтролируем гъсталак, един-два пъти дори са ме сравнявали със София Лорен.
Но редом до Алис винаги се чувствах съвсем безлична.
— О! Алис, виж се само! — възкликвам и вдигам рамене, неспособна да намеря подходяща дума. — Изглеждаш зашеметяващо.
Тя вдига ръце и се завърта на пръсти.
— Благодаря, госпожице Катрин!
Докато чакаме таксито, Алис занася празните ни чаши в кухнята и отново ги напълва с шампанско. И докато се изправям да взема питието си, забелязвам, че главата ми малко се върти. Чувството не е неприятно — в действителност се чувствам лека, свободна и отпусната, само след една чаша мислите ми са нефокусирани, неясни. И това чувство, тази лекота и щастие, усещането, че светът е благосклонно и приятелско място, внезапно ми се струват много, много познати. Точно това изпитвах в нощта, в която умря Рейчъл. И сега осъзнавам колко много ме плаши то. Това е трикът който алкохолът играе на съзнанието — убеждава те да свалиш гарда, да разчиташ на света да се погрижи за теб — и той ме плаши. Защото знам, че усещането за безопасност е само трик, опасна илюзия. Алкохолът те кара да поемаш рискове, които при други обстоятелства не би поел, помага ти да правиш глупав избор. А аз повече от всеки друг знам колко опустошителни могат да бъдат последиците от един-единствен лош избор. Живея с тях всеки ден.
Приемам чашата, но само се преструвам, че отпивам. В действителност едва оставям течността да навлажни устните ми и когато таксито пристига, изсипвам остатъка в мивката.
Алис е наела балната зала на хотел „Лайънс“ — огромна и величествена, с грамадни прозорци с дървена дограма и великолепен изглед към града. Бели балони, бели покривки за маса, музикална група. Сервитьори лъскат чаши за шампанско, има подноси със скъпи хапки. И понеже тържеството е частно, никой не ни иска личните карти, когато Алис взема и за двете ни по чаша шампанско.
— Фантастично е — поглеждам любопитно към Алис. — Майка ти и баща ти ли са подготвили всичко?
— Не — изпръхтява пренебрежително тя. — Те не могат да си позволят дори да поканят гости на барбекю, а камо ли нещо подобно.
— В Сидни ли живеят?
— Кой? — намръщва се Алис.
— Родителите ти.
— Не. Не, слава богу! Живеят на север.
Чудя се как може да си позволи да живее в Сидни, как си плаща наема. Мислех си, че я издържат родителите й, че плащат за апартамента й, но сега това не ми изглежда вероятно. Чудя се дали не е наследила пари от някой роднина и не притежава свое собствено състояние. Но въпреки че изгарям от любопитство, не питам.
— Както и да е — казвам, — много е щедро от твоя страна да организираш такова голямо парти за приятелите си. Не мисля, че аз съм способна на подобна щедрост. Сигурно щях да похарча парите за себе си — за презокеанско пътешествие или нещо друго.
— Радвам се, че ме смяташ за щедра — вдига рамене Алис. — Но истината е, че обичам партитата. Особено когато ги давам аз. Не се сещам за нищо по-хубаво от тях. А и нямам желание да ходя на презокеанско пътешествие.
— Така ли?
— Там няма да познавам никого. И мен няма да ме познава никой. Какъв е смисълът?
— О! — засмивам се и се чудя дали се шегува. — Презокеанските пътешествия си имат и добри страни. Различни култури, различни езици, различна храна… а самият факт, че никой не те познава, може да е за добро. Представи си колко свободен вътрешно навярно се чувства човек така. — Тя ме поглежда скептично. — Наистина ли не обичаш пътешествията?
— Изобщо не ги обичам. Тук ми харесва. Харесват ми приятелите. Харесва ми, животът ми. Защо да искам да си тръгна.
— Но… — Каня се да й разкажа за собственото си любопитство по отношение на останалата част от света, колко запленена съм от различните езици и начин на живот, от историята на човешката раса, но ни прекъсва появата на първите й гости.
— Алис, Алис! — викат те и тя изведнъж се оказва заобиколена от хора, някои от които познавам от училище, а други, по-възрастни, не съм виждала никога досега. Някои са облечени много официално, в дълги рокли, костюми и вратовръзки, други — делнично. Но сред всички тях има нещо, което е общо: всички те искат парче от Алис, миг от времето й искат да са достатъчно интересни, за да се превърнат в център на вниманието й, да я разсмеят. Всички те, без изключение, искат тя да ги забележи, да ги хареса.