— Навън. — Уил ме хвана за ръката. — Отпред. Може би близо до колите.
— Добре. Аз ще огледам отпред, а ти — отзад. Така ще е по-бързо. Ще се срещнем тук.
Започвах да се тревожа. Ставаше късно и мама и татко със сигурност вече се бяха прибрали. Щяха да се чудят къде сме, да се безпокоят. Бяхме в голяма беда. А ако Рейчъл беше пияна, ако подушеха алкохол в дъха или по дрехите й или разберяха по някакъв начин, че е пила, щяха да побеснеят. И двете щяхме да бъдем наказани да не излизаме много дълго време.
Много от децата на партито бяха пълнолетни и имаха право да шофират, така че пред бараката имаше паркирани доста коли. Бяха паркирали дори в редици, затова целият район приличаше на организиран паркинг.
Отначало не можах нито да видя, нито да чуя нещо, но после долових мъжки гласове. Смях. Звънтене на стъклени чаши. Отправих се към шума и се натъкнах на малка група, събрана около една кола. Всички врати бяха отворени, така че светлината от купето се изливаше навън. Две момчета се бяха облегнали на вратите. Трето седеше на предната седалка. Четвърто отзад. С Рейчъл.
Сестра ми държеше в ръката си чаша бира и сякаш щеше да я изпусне — държеше я хлабаво, пръстите й бяха отпуснати. Бе облегнала глава назад на седалката, очите й бяха полузатворени. Усмихваше се, смееше се лениво на нещо, което бе казало едно от момчетата.
— Здравей — обади се някой, щом се приближих. — Още една светица.
— Здрасти — усмихнах се. — Дойдох само да прибера сестра си.
Пъхнах глава в колата и сложих ръка на коляното на Рейчъл.
— Рейч. Трябва да тръгваме. Наистина е късно.
— Кейти. — Тя отвори очи и ми се ухили. Движението накара бирата да се излее от чашата надолу по крака й. Тя, изглежда, не забеляза. — Толкова добре си прекарвам. Разказвах им за рецитала си. Всички ще дойдат. Можеш ли да повярваш?
Погледнах към момчетата. Всички бяха облечени в стила, който момичетата в нашето училище наричаха „пещерен“ — фланелени ризи и потници. Момчета от държавните училища. Единственият, който срещна погледа ми, беше този отпред, на шофьорското място. Изглеждаше доста по-възрастен от останалите, може би беше на двайсет и няколко. Дори за миг не повярвах, че някой от тях се интересува от класическа музика.
— Да — взех чашата от ръцете на Рейчъл. — Точно затова трябва да тръгваме. Ако не побързаме, няма да има никакъв рецитал.
Взех ръката й в своята и се опитах да я издърпам от колата. Но не беше лесно — тя беше скована, не ми помагаше и аз почувствах, че ако я дръпна малко по-силно, ще падне от колата и ще трябва да я влача.
— Как мислите да се приберете? — попита момчето от предната седалка. Гледаше ме насмешливо, между устните му димеше цигара.
— Пеш. Не е далеч — излъгах.
Момчето се разсмя.
— Аз съм Грант. И да, далеч е. Всичко е далеч оттук. Нощем. В тъмното.
Свих рамене.
— Рейчъл — казах високо. — Ела. Трябва да тръгваме. Става късно.
Но тя просто се изкикоти и се плъзна малко настрана, без наистина да се опитва да помръдне. Усмихна се сънливо и затвори очи, сякаш се канеше да заспи. Очевидно беше много пияна.
— Господи! — промълвих и погледнах обвинително към Грант, макар да знаех, че ако някой е виновен, това съм аз. Изобщо не трябваше да я водя тук. Не биваше да я оставям сама. — Колко е изпила?
Грант поклати глава и вдигна вежди. Изражението му бе самата невинност.
— Не знам. Не съм я видял да пие повече от една чаша. Предполагам, просто не е свикнала. Шон? — Обърна се към момчето отзад, дебело и непривлекателно, седнало от другата страна на Рейчъл. — Знаеш ли колко е изпила?
— Не. — Шон се изсмя — грозен хриптящ звук, без да отделя поглед от този на Грант. Изобщо не се обърна към мен. — Откъде да знам, по дяволите! Беше се натряскала, преди изобщо да влезем в колата.
— Какъв кошмар! — Скрих лице в ръцете си. — Как ще я прибера у дома?
Говорех повече на себе си, отколкото на някой друг, но Грант така или иначе ми отговори.
— Ще ви закараме — предложи той.
Погледнах го и се замислих. Да се прибера пеш с Рейчъл точно сега очевидно беше изключено. Трябваше да изчакам тук, докато изтрезнее — дотогава можеха да минат часове, — а мама и татко щяха да се паникьосат. Вероятно дори щяха да се обадят в полицията. Не можех да ги оставя да седят у дома и да се тревожат, така че трябваше да взема мобилен телефон от някого и да им се обадя, да им съобщя, че сме добре. Но те щяха да ми зададат много въпроси, да настоят да ни вземат. А аз не исках да се случва това. Ако разберяха къде сме, ако видеха всички тези пияни деца, състоянието на бараката, алкохола, цигарите и наркотиците, щяха да побеснеят. И сигурно щяха да направят нещо ужасно, например да се опитат да прекратят партито, да кажат на всички да си отидат у дома. Можеше дори да се обадят в полицията и да я повикат да закопчаят всички.