Затова се загледах навън през прозореца. Наблюдавах как пейзажът преминава покрай мен с размазани очертания и не казвах нищо. Мислех си какво ще обясня на мама и татко. Просто трябваше да им призная истината, да съм честна. Те веднага щяха да разберат, че Рейчъл е пияна, може би дори щеше да се наложи да ми помогнат да я вкарам вътре. Щяха да чуят и видят колата още щом спреше — представях си как ще се втурнат навън — и лицето на мама, първоначално разкривено от загриженост, щеше бързо да се вкамени в суровото й гневно изражение. Студеното й мълчание щеше да е по-осъдително от всякакви думи. Представях си колко ще е разочарован татко, как ще поклати объркано глава. „Но, Катрин — щеше да каже той, — как можа? Ние ти имахме доверие.“
Щеше да бъде ужасно, уикендът на всички ни щеше да е провален, а аз и Рейчъл със сигурност щяхме да си платим за лошото си поведение. И все пак не съжалявах. Дори тогава, когато веселбата беше свършила и ни очакваха само укори и лекции, в сърцето ми бе останала малка ядка на радост, която никой не можеше да ми отнеме. Обичах Уил. И той ме обичаше. И беше толкова прекрасен, толкова нежен и мил. Щях да задържа това малко късче знание, скъпоценната си любов към него, и тя щеше да ме стопля и да ме прави щастлива, каквото и да се случеше. Когато се приберяхме и останех сама в спалнята си, наказана (както знаех, че ще бъда), мисълта за Уил, споменът за времето, прекарано насаме тази вечер, обещанието за това, което предстоеше, щеше да е достатъчно да направи наказанието поносимо. Може би дори щях да почувствам, че всичко си е струвало заради този спомен.
Толкова бях унесена в мисли за Уил, за докосването му, в повтарящи се отново и отново спомени за всяка дума, която ми бе казал тази вечер, та ми отне известно време да осъзная, че пейзажът от другата страна на прозореца е съвсем непознат и нямам представа къде сме.
— Ъъъ, Грант? — обадих се. — Живеем в „Турак“, помниш ли? Не знам дали това е най-подходящият маршрут.
— „Живеем в «Турак», помниш ли?“
Отне ми един миг, преди да разбера какво е казал Грант, да осъзная, че имитира моя глас, че ми се подиграва. Преди да успея да се зачудя защо изведнъж е станал толкова груб, той се разсмя и го повтори:
— „Живеем в «Турак», помниш ли?“ — Гласът му бе абсурдно писклив, гласните изядени в подигравателна имитация на начина, по който говорех аз. — Някои хора са късметлии. Някои нямаме възможност да живеем в „Турак“. — Изсмя се злобно. — Някои трябва да се задоволяваме с места като „Съншайн“ или „Уириби“. Не е ли така, Шон?
Шон се изсмя — кратък, нервен и много изкуствен смях. Обърнах се да погледна към него, да му се усмихна, но той отказа да срещне погледа ми. Взираше се право напред и повдигна към устните си чаша бира. Докато го наблюдавах, осъзнах, че в действителност под тлъстината лицето му е много привлекателно — зашеметяващо сини очи, хубава кожа. Ако отслабнеше, щеше да е красив. А после си помислих колко е странно, че ръката му трепери. Трепереше толкова силно, че не улучи устата си и разля бира по брадичката си. Челото му бе мокро от пот. Изведнъж разбрах, че е уплашен. За миг изпитах съжаление към него и се запитах от какво се страхува.
И тогава осъзнах, че двете с Рейчъл сме в опасност.
Страхът ме удари незабавно. Гърлото ми се сви толкова, че почти не можех да преглъщам. Стомахът ми болезнено се сви, ръцете ми се разтрепериха, а сърцето ми се заблъска със силни удари. Враждебността, която се излъчваше от всички момчета в колата това, че не поглеждаха към мен, не даваха признаци, че изобщо ме забелязват. Всичко стана изведнъж толкова очевидно, почти осезаемо. Зачудих се как не съм го забелязала преди. Бях толкова отчаяна да прибера Рейчъл вкъщи, че проявих небрежност, глупост. Мислех си: просто са груби, може би невежи, но сега осъзнах, че студенината им означава нещо много по-зловещо.
Те знаеха, че това ще се случи. Аз не знаех какво са замислили, не знаех къде ни водят, но те знаеха. Всички участваха. И можеха да направят с нас каквото поискат. Можеха да ни изнасилят. Да ни убият.
„Дали са на Рейчъл наркотици“ — помислих си. И веднага щом тази мисъл се появи в главата ми, разбрах, че е истина. Бяха се опитали да дадат и на мен. Затова искаха да пия от бирата ми. Рофинол. Бях чувала за него, полицаите в училище ни бяха предупредили. „Винаги си купувай питиетата сам — казаха те. — Никога, никога не пий нещо, в което не си сто процента сигурен.“