Отново дръпна от цигарата и отново издуха гадния дим от дробовете си право в лицето ми.
Затворих очи и задържах дъха си. Но после фасът му се озова в устата ми, пръстите му го тикаха грубо между устните ми. Извърнах се настрана.
Внезапно, шокиращо, главата ми се отметна назад, а по скалпа ми пламна болка. Грант ме бе дръпнал за косата и бе навел главата ми назад, така че сега го гледах почти отдолу нагоре.
— Слушай, кучко! — каза той с мек, тих, пълен със злоба глас. Лицето му бе толкова близко до моето, че почувствах наболата четина по бузите му. — Не се извръщай от мен, ясно ли е? Не обичам. Ясно ли е?
Пусна ме и аз кимнах, а после се разплаках.
— О — въздъхна той, — недей пак. Виж. — Отвори по-широко вратата на колата и приседна на седалката до мен. Единият му крак беше вътре, другият — на земята. — Всичко ще е много по-лесно, ако ми съдействаш, става ли? Ако просто правиш каквото казвам и когато го казвам. Става ли?
Надутото му излъчване на търпелив праведник, възможно само защото имаше предимство в силата и числеността — силата на грубияна, — събуди у мен желание да се изсмея, да се изплюя в лицето му.
Но нежеланието ми да избегна болката, желанието ми да остана жива, недокосната и колкото се може по-малко наранена, бе по-силно от желанието да се нахвърля отгоре му.
— Става — казах. — Става.
— Добро момиче. Сега си дръпни от цигарата. Няма да те нарани. Ето. — Отново я притисна между устните ми. — Дърпай.
Вдишах колкото се може по-малко, димът изпълни устата ми и аз незабавно се закашлях. От устата ми се разхвърчаха слюнки. Грант се разсмя, поклати глава, сякаш развеселен от детинска лудория, и пъхна цигарата обратно между устните си. Изправи се.
— Ела — каза той. — Време е да излезем.
— Къде отиваме? — тревожно погледнах към сестра ми. — Ами Рейчъл? Не искам да я оставям сама.
Грант отново надникна в колата и въздъхна. Опитно задържа цигарата в единия ъгъл на устата си, докато говореше:
— Какво казах, Кейти? Не слушаш, дружке. Прави каквото казвам, когато казвам и всичко ще е наред.
Млъкна, извади цигарата от устата си с палец и показалец, обърна я и замислено погледна към горящия й връх.
Разбрах какво ще направи миг преди да го стори. А после започнах да викам, защото кожата на крака ми, точно над коляното, гореше. Той задържа върха на цигарата притиснат до мен, а аз продължих да крещя. Ръцете ми се раздвижиха без контрола на волята ми, започнаха да го блъскат настрана, да го удрят.
Той ги сграбчи в своите и ги стисна толкова силно, че ме заболя. Беше толкова по-силен от мен, че не можех нито да се съпротивлявам, нито да се отдръпна. Едва успявах да движа ръцете си в хватката му.
— Млъквай! — изсъска Грант толкова злобно, че между устните му се събра слюнка и опръска лицето ми. — Не задавай въпроси. Повече не задавай никакви шибани въпроси. Просто… скапано… прави… каквото… ти… се… казва.
Сега страхът и гневът ми — защото го мразех и ако можех да го убия, с радост щях да го направя — бяха толкова силни, че забравих болката в крака си. Едва я чувствах. Исках да му се разкрещя, почувствах как горната ми устна се свива от силата на презрението и от усилието да не го изразя. „Как смееш! — исках да изкрещя. — Ти, глупав, тъп, невеж, грозен шибаняко! Как смееш! Ще съжаляваш за това. Ще си платиш. И ако ми се отдаде възможност, ако само за миг ми обърнеш гръб и получа шанса си, ще те убия. Ще размажа главата ти с камък, ще го стоварвам отгоре й отново и отново, докато мозъкът ти стане на пихтия. Ще те смажа, докато не остане нищо от глупавото ти страхливо лице, от жалкото ти зло мозъче.“
— Хайде! — кресна ми внезапно той, като ме накара да подскоча и да вдигна ръце към лицето си в инстинктивна защитна реакция. — Излизай от шибаната кола. Веднага!
Плъзнах се по седалката и излязох.
Шон и останалите момчета стояха един до друг недалеч от автомобила. Чувах как си говорят и се смеят. Смехът им звучеше насилено, неестествено. Очевидно бяха нервни и гласовете им бяха изпълнени с изкуствена смелост. Трима от тях държаха цигари, които образуваха горящи оранжеви арки в тъмнината, когато движеха ръцете си или поднасяха цигарите към устните си.
Грант ме стисна силно под лакътя и ме повлече покрай тях. Исках да протестирам, да кажа, че не желая да оставям Рейчъл сама и да попитам къде ме води, но изгарянето над коляното ми бе доказателство колко жесток можеше да бъде и се боях да го предизвиквам още повече. Вече беше достатъчно ядосан.