Беше тъмно, препъвах се и всеки път, когато се случеше, Грант рязко ме дърпаше за ръката и изсумтяваше раздразнено. Опитвах се да вървя гладко, но бях толкова ужасена, че краката ми трепереха, а чувството ми за равновесие бе изчезнало. Струваше ми огромно усилие да не падна на земята и да закрещя. Вместо това ридаех мълчаливо, сълзите се стичаха по бузите ми и се търкулваха върху якичката.
После пред нас се появи сграда — малка барака, някакъв склад. Видях гънките на рифелованите й ламаринени стени в светлинката от цигарата на Грант. Той отвори вратата, която изскърца шумно, и ме блъсна вътре. Чух шум от спускане на резе и се озовах заключена вътре.
Беше съвсем тъмно. Миришеше на влага и земя — миризма, която ми напомни за избата на дядо ми — мястото, което винаги ме е плашило. Чух как Грант се отдалечава, паднах на колене и започнах да стена от ужас.
— О, господи! — прошепнах в тъмнината. — Моля те, моля те, не ме оставяй тук. Моля те.
Всеки инстинкт в тялото ми подсказваше да закрещя — да крещя, да пищя, да удрям по стената. Да протестирам колкото се може по-шумно и по-буйно. Но знаех, че няма смисъл — нямаше кой да ме чуе. Само щях да ядосам Грант още повече и да го накарам отново да ме нарани. Или да нарани Рейчъл. Впрегнах цялата си воля, цялата си енергия и самоконтрол, за да заглуша риданията си, да бъда колкото се може по-тиха.
Опрях длани на земята. Пръст, влажна, студена и сбита. Застанах на четири крака и за миг увесих глава надолу. Вдишвах и издишвах, вдишвах и издишвах и се опитвах да се успокоя. Щеше да е лесно да си позволя да пищя и крещя, толкова лесно и в известен смисъл успокоително да се поддам на лишената от разум истерия. Но трябваше да запазя ума си бистър, трябваше да помисля. В крайна сметка бях все още жива, Рейчъл беше все още жива и до момента не се бе случило нищо непоправимо. И най-добрата — не, единствената — защита, с която разполагах, беше мозъкът ми. Грант и приятелите му бяха по-силни, но трябваше да вярвам, че аз съм по-умна и че ако запазя спокойствие, има възможност да ги надхитря и да намеря начин да избягам.
Прокарах ръце по земята. Опитвах се да почувствам очертанията на бараката, да преценя колко е голяма и да добия представа къде са стените. Исках да разбера дали има някакъв възможен източник на светлина, някакво място, откъдето мога да избягам.
Допрях ръка до стената и запълзях по пода, без да отлепям длан. Движех се бавно и страхливо в тъмнината — боях се да не пропълзя върху нещо остро или да си ударя главата. Но се почувствах по-добре, когато започнах да се движа, да правя нещо. Много по-добре се чувствах сега, когато имах план, колкото и крехък и невероятен за изпълнение да изглеждаше той.
Бараката сякаш бе по-голяма, отколкото изглеждаше отвън. Докато завивах край втората стена, докоснах нещо. Беше меко и странно на допир. Отдръпнах се ужасена и притиснах ръце към лицето си, за да потисна риданието си.
Първата ми мисъл беше, че е животно, и се ужасих, но не чух и не почувствах никакво движение, никакво дишане, затова предположих, че на каквото и да съм попаднала, ако някога е било живо, сега е мъртво. Бавно протегнах ръка, за да го докосна отново.
Беше меко, но и грубо. Не беше животно, а чувал. От зебло. Най-вероятно беше пълен със семена или сено. Пропълзях още по-нататък и установих, че има купища такива чували, наредени срещу цялата стена.
Пропълзях покрай останалата част от бараката и не намерих между стените и земята никакви пролуки, никакъв очевиден начин за бягство. Седнах и се опитах да помисля докато се оглеждах наоколо, осъзнах, че очите ми свикват с тъмнината. С изключение на чувалите, бараката беше абсолютно празна. Единствената светлина идваше от дупките около вратата. Но знаех, че тя е здраво заключена — бях чула Грант да спуска няколко резета, преди да се отдалечи.
Можех да преместя чувалите. Наясно бях, че вероятността е малка, но все пак бе възможно зад тях да има дупка или начин за бягство. Ламарината можеше да се извива. Единственото, което ми трябваше, беше малка пролука между стената и земята — и щях да се измъкна.
Чувалите бяха тежки и трудно щях да ги помръдна, но страхът и гневът ми дадоха сила, която не бих имала при нормални обстоятелства. Не ме интересуваше колко ще ме заболят ръцете или гърбът — нуждата да избягам, да живея, ме караше да продължавам да се движа. Не преместих чувалите далеч, просто ги струпах на около метър от стената, наредени също така гладко, както преди. Колкото и да копнеех просто да ги избутам от пътя си, не желаех Грант да забележи, че са преместени, когато се върне.