Упоритостта ми бе възнаградена. Когато най-после се заех с последния ред, зърнах сребристо сияние, идващо от земята. Светлина. Сега започнах да се движа много по-бързо, внезапно по-изнервена и уплашена, отколкото бях само преди секунди. Почувствах как стомахът ми се свива и изпитах внезапна неотложна нужда да отида до тоалетната. Възможността за спасение само усили страха ми, накара ме още по-ясно да осъзная в каква опасност се намирам и колко ужасена съм наистина. Но стегнах мускулите си и продължих. Нямах време да спирам.
Преместих всички чували достатъчно далеч, за да успея да се промъкна между тях и стената, застанах на четири крака и погледнах към дупката. Точно до долния край на стената ламарината се извиваше нагоре и навън и оставяше открито пространство, високо около десет сантиметра и широко почти метър. Ако я извиех само още малко, щях да се промъкна. Само ако успеех да направя отвора достатъчно широк, за да провра първо главата си, а после и тялото!
Изправих се, запънах крак срещу ламарината и натиснах колкото се може по-силно. Тя не помръдна. Трябваше да натисна с тежестта на цялото си тяло. Легнах по гръб на земята с глава към чувалите и опрях крака на ламарината. Натиснах с цялата сила, която притежавах. Стената помръдна. Леко.
Както и преди малко, при мисълта, че може да се измъкна, почувствах как в гърлото ми се надига истерия. Потиснах риданието, поклатих глава и се съсредоточих върху настоящата задача. Отново натиснах. Толкова силно, че ме заболя. Ламарината се изви още повече.
Сега дупката изглеждаше достатъчно голяма. Легнах по корем и си промуших главата, странично, така че бузата ми се одра в земята, а в кожата ми се забиха остри камъчета. По-трудно бе да провра раменете си, но се издърпах с ръце, оттласквах се с крака и успях да ги изтикам. Останалата част от тялото ми се провря лесно и аз се плъзнах по земята. Не ме интересуваше, че разръфаният ръб на ламарината дере гърба ми, че се врязва през дрехите ми, че разкъсва кожата ми. Измъкнах се и се изправих.
И сега, когато се озовах навън, ми стана още по-трудно да контролирам надигащата се истерия. Бях свободна, поне засега, и толкова отчаяно исках да не ме намерят, че за миг останах парализирана от собствения си ужас. Но заставих дробовете си да дишат, а краката — да се движат, отидох до ъгъла на бараката и надзърнах от другата страна.
Това, което видях, едва не ме накара да изкрещя, едва не ме накара да се втурна към момчетата, готова да ги нападна, да ги дърпам и дращя, да ги ритам и хапя, да използвам цялата си сила, за да ги надвия.
Рейчъл лежеше на земята до колата. Вратите бяха отворени и отвътре идваше достатъчно светлина, за да видя ясно ужасяващата картина пред себе си. Сестра ми беше разкрачена, ученическата униформа бе набрана около кръста й. Грант бе коленичил между краката й. Дънките му висяха на бедрата. Движеше се напред и назад, в нея. Всеки път Рейчъл надаваше тих стон, но очите й бяха затворени, очевидно все още беше много дрогирана. Другите момчета се бяха облегнали на колата и гледаха.
Тези копелета я изнасилваха. Малката ми сестричка.
Превих се на две и притиснах ръка към устата си, за да заглуша писъка. Исках да се втурна към тях, да ги убия, осакатя, нараня. Но се заставих да остана неподвижна, да помисля. Ако се опитах да ги нападна, само щях да направя нещата още по-лоши. Нямаше начин да ги надвия. Не можех да сторя нищо друго, освен да влоша ситуацията още повече.
Яростна омраза, толкова могъща, че можех да почувствам вкуса й, остър и горчив, се надигна в гърлото ми. Наведох се към земята, взех един камък и го стиснах толкова силно, че се заби в кожата ми. Но се зарадвах на болката, зарадвах се, че е толкова остър.
Отчаяно се огледах наоколо за нещо, каквото и да е. Не съм сигурна какво се надявах да намеря, но през дърветата в далечината зърнах светлина.
Отново погледнах към Рейчъл в същия миг Шон повдигна глава и сякаш погледна право към мен. Не знам дали наистина ме е видял — никога няма да разбера. Там, където стоях, беше толкова тъмно, че може би не ме е забелязал. Но не изчаках да разбера. Паникьосах се.
Обърнах се и побягнах. Към светлината.
Двайсет и първа глава
— Пип. — Мик спира и ме хваща за ръката, Филипа върви пред нас към колата си. — Не е нужно да ни караш. С Катрин ще излезем. Ще отидем да хапнем нещо.