Сестра му спира и се обръща. Намръщва се.
— Какво?
Поглежда към нас, към преплетените ни ръце, към лицата ни. Разсмива се, очевидно доволна, и аз изпитвам облекчение — радвам се, задето не е сърдита, наранена или обидена.
— Боже мой! Наистина действате бързо. Но си знаех, че ще се харесате. Знаех си.
Пристъпва напред, прегръща първо Мик, а после и мен и отново ме стиска, преди да ме пусне. Приемам го като знак, че одобрява и споделя въодушевлението ми. Изпитвам прилив на нежност към нея. Тя е толкова великодушна, топлосърдечна и открита. Такава добра приятелка.
С Мик отиваме до Кръглия кей, а оттам към скалите. Държим се за ръце. Почти не говорим. Странно е колко непринудено се чувствам насаме с него, с този мъж, с когото съм се запознала току-що. Но ми се струва съвсем естествено да държа ръката му. Точно така. Ръцете ни си пасват идеално. Помежду ни има нещо непринудено, нещо почти вълшебно. Погледна ли го в очите, изпитвам нещо, което мога да опиша само като интимност, като чувство, че съм в безопасност. Чувствам се така, сякаш съм си отишла у дома.
Той ме завежда в една кръчма, където според него сервират хубава храна. И двамата умираме от глад и си поръчваме огромна вечеря — пържоли, картофи и салата, която изяждаме с апетит, като се усмихваме един на друг над масата всеки път щом очите ни се срещнат.
— Защо се намръщи, когато ме видя отначало? — питам. — Помислих, че сигурно ме ненавиждаш. Всъщност реших, че си ужасен. Неприветлив и груб.
— Защото се почувствах странно. Когато те видях, имам предвид. Веднага щом те зърнах. Разбрах, че помежду ни ще се случи нещо. Веднага го усетих. — Усмихва се и за пръв път изглежда срамежлив. — Ти ме накара да се почувствам нервен.
И двамата сме тържествуващо щастливи, учудени от неочакваната радост да се намерим, развълнувани от това, което знаем, че ще се случи по-късно през нощта. Няма никакви въпроси. Никакви съмнения. Не се поколебавам дори за секунда.
Отиваме у Мик. Той споделя един апартамент заедно със студент на име Саймън, който е излязъл през нощта. Мик ме завежда в спалнята си. Леглото му е най-обикновен матрак на пода, но олекотената завивка е сгъната, а възглавниците са събрани спретнато в горния край. Край стената до леглото са подредени книги, а на нея има облегната китара.
Изритваме обувките си и лягаме с лице един към друг. Мик докосва бузата ми с върха на пръста си, рисува линия по бузата и брадичката ми и оттам надолу по врата ми.
— Красива си.
Целуваме се, притискаме телата и устите си едни към други. Пасваме си идеално, съвсем естествено, и скоро се движим като един, топли, меки и задъхани. Прекрасно е.
— Катрин — казва той, когато свършваме. Дишаме един и същ въздух и лежим един до друг, лице до лице.
— Мик.
— Обичам името ти. Отива ти идеално. Катрин. Катрин. Катрин и Мик.
И когато изрича името ми заедно със своето, всичко се променя. Всъщност никога не съм обичала да ме наричат Катрин — през цялото време ми липсваше да ме наричат Кейти. Липсваше ми да бъда Кейти.
Но вече не съм Кейти. Сега съм Катрин — и тази нощ за първи път не искам да бъда никоя друга.
Двайсет и втора глава
Бягаш и бягаш, и бягаш. Тичаш по-бързо, отколкото някога си тичала през живота си. Препъваш се, залиташ, падаш на ръцете и коленете си, незабавно се изправяш, продължаваш да тичаш.
— Моля ви, моля ви! — ридаеш. — Помогнете ми. Моля ви, някой да ми помогне!
Изпитваш ужас, че те са зад теб, че те преследват, че се приближават с всяка стъпка. Неравното ти дишане отеква оглушително в ушите ти, но си представяш, че можеш да ги чуеш зад себе си, и бягаш още по-бързо. Не се обръщаш да провериш — прекалено си ужасена да направиш каквото и да било, освен да бягаш. Въпреки пробождането под ребрата, въпреки изтощението, въпреки болката в краката се заставяш да продължаваш, да не се забавяш, да не се обръщаш, да не се строполиш в истерия на земята.
И докато се приближаваш към светлината, разбираш, че идва от къща, точно както си се надявала. Докато се приближаваш още повече, виждаш, че прозорците са отворени на нощния вятър, че лампата на верандата свети, а на алеята е паркирана кола. Някой е у дома.
Хукваш по алеята, строполяваш се на верандата, надигаш се и се втурваш към вратата. Блъскаш я с юмруци, без да спираш. Риташ я. Опитваш се да изкрещиш.