Дори не съм сигурна защо новата връзка на Алис трябва да ме безпокои. Все пак и двамата са пълнолетни и стига никой да не остане наранен, разликата във възрастта не би трябвало да има значение. Работата е там, че с Алис нещата никога не са толкова прости, колкото изглеждат.
— Нали не е женен? — не мога да сдържа подозрителността в гласа си.
— Не — изплезва ми се Алис. — Не е. Кучка такава!
— Извинявай. Добре. Не е женен. Това е добре. — А после се ухилвам. — Какво тогава не му е наред? Как е стигнал до тази възраст, без да се ожени?
— Бил е женен. Жена му е умряла.
— О, не. Наистина ли? Колко ужасно!
— Предполагам — вдига рамене Алис. — Но не и за мен.
Сервитьорката идва до масата и аз си поръчвам кафе и сандвич. Алис си поръчва само още едно кафе.
— Нищо ли няма да ядеш?
— Не. Нямам апетит. — Навежда се напред, обвива ръка около моята и я стиска. — Мисля, че съм влюбена, Катрин. Никога по-рано не съм се чувствала така. Никога. Не мога да ям. Не мога да спя. Кипя от адреналин. Нямам представа как ще изкарам проклетите изпити в това състояние. Не мога да чета дори списание, камо ли Шекспир. Единственото, което правя, е да чакам да ми се обади. Струва ми се, че живея само наполовина, когато не съм с него, в някакво своеобразно чистилище. Знаеш ли, наистина мисля, че той може да се окаже голямата любов на живота ми.
Макар да се чувствам почти по същия начин с Мик, с изненада установявам, че не изпитвам необходимост да се доверя на Алис, нямам желание да й разкажа за великолепните нови чувства, които пулсират във вените ми, или колко много неща са се променили от последната ни среща. Всъщност осъзнавам шокирана, че искам да запазя цялата история в тайна от нея, да я запазя на сигурно място, скрита. Моя.
Усмихвам се и слушам, докато тя ми разказва всичко — къде са се запознали, как са се събрали. Но не й споменавам нищо за Мик. Абсолютно нищо.
Двайсет и четвърта глава
Имам десет дни самоналожена подготовка преди началото на изпитите, а после още десет на истински изпити, преди завинаги да се отърва от гимназията, и тези двайсет дни са едни от най-дългите в живота ми. Неочакването на изпитите ми се струва толкова неприятно. Не са дори самите изпити. Не, става въпрос за самоналожената ми раздяла с Мик. Когато сме заедно, ми е невъзможно да се съсредоточа върху ученето, затова се съгласяваме, че най-добре е изобщо да не се виждаме. Само за двайсет дни. Тогава това решение изглежда разумно, дори лесно. Но да не го виждам се оказва по-трудно, отколкото очаквах. Толкова много ми липсва, че изпитвам физическа болка.
Настанявам се удобно, заобиколена от книги и тетрадки, на бюрото си у дома. Вивиан си е взела удължен отпуск от работа и скоро след изпитите ми ще се отправи на едномесечна екскурзия в Европа. Сега обаче си е вкъщи, защото нарочно е организирала нещата така, че част от отпуска й да съвпадне с моите изпити.
— Искам да ти помогна — казва тя. — Да улесня нещата. Спомням си какво е — колко е напрегнато, колко е изтощително.
Това ме кара да я обичам още повече. Тя ми готви вкусни здравословни храни и настоява сама да се занимава с чистенето, така че съм свободна да уча по цял ден без прекъсване. Към пет часа прекъсвам и излизам да се поразходя, за да проясня мислите си, после вечерям и се връщам в стаята си да поработя още няколко часа.
Обикновено съм прекалено уморена и с изтощен ум, за да уча дълго след девет. Щом си взема душ и си сложа пижамата, скачам в леглото и се обаждам на Мик на мобилния му телефон. Преди да набера, винаги се чувствам леко изнервена — боя се, че може да го прекъсвам, че ще е раздразнен и недружелюбен или по някаква причина недоволен, задето звъня. Той обаче вдига всеки път почти незабавно, изрича името ми, „Катрин“, и гласът му винаги звучи облекчено, радостно, сякаш е очаквал да ме чуе също толкова, колкото съм очаквала да го чуя и аз.
Всяка вечер ме пита върху какво работя, как се чувствам, дали съм готова за изпитите. Разказва ми за своя ден, как е минала репетицията на групата. Ако вечерта имат ангажимент, винаги е малко по-ентусиазиран и разсеян и любимите ми вечери са когато и той е у дома, в леглото, и двамата си говорим час или повече. Говорим, докато гласовете ни станат сънливи, и неговото нежно „лека нощ“ е последното, което чувам, преди да затворя очи.