Следобеда, когато свършва последният ми изпит — антична история, — той е там и ме чака да изляза от изпитната зала. Не съм допускала да дойде и усещам, че се изчервявам, докато вървя към него. Чувствам се глупава в ученическата си униформа, непривлекателна и незряла и остро осъзнавам, че някои от учениците ни гледат. Но Мик се усмихва, сграбчва ръката ми, привлича ме към себе си и ме обгръща с ръце. И сега, в прегръдките му, изведнъж установявам, че не ме е грижа какво мислят другите. Изобщо не ме интересува как изглеждам. Той ме обича и това е достатъчно.
Отиваме право у тях, в спалнята му, и когато той обвива ръце около мен и ме целува, аз съм безсилна. Загубена.
Няколко часа по-късно, когато навън се е стъмнило, а аз съм се събудила от дълбок, спокоен сън, Мик ми донася сандвич и чаша чай и ме наблюдава, докато се храня. Гладна съм, ям бързо и щом приключвам, Мик ляга до мен и отново ме люби. А когато свършваме, когато лежим един до друг с лице към другия, започвам да плача.
— Какво има? — намръщва се Мик и обляга глава на лакътя си. — Какво ти е?
— Просто е прекалено хубаво. Твърде много. Прекалено съм щастлива. Страхувам се.
Той се смее и ме целува.
— Не ставай глупава. Имаш право да бъдеш щастлива, Катрин.
— Наистина ли? Не съм сигурна. Понякога си мисля, че…
— Не. — Той поклаща глава и отново ме целува, така че не мога да говоря. Гласът му е настойчив, почти паникьосан. — Шшш. Не казвай нищо. Ще ни донесеш лош късмет. Ти си щастлива. Аз съм щастлив. Не е прекалено хубаво, за да е истина, Катрин, хората са щастливи през цялото време. Това е нещо нормално. Хубаво е. Не си мисли лоши работи. Просто недей.
— Добре. Добре.
И изправена пред суеверността на Мик, пред очевидния му страх, запазвам страховете си за себе си и се преструвам как вярвам, че заслужавам щастие също толкова, колкото и всеки друг.
Не й казвам за Мик. Не мога. Боя се, че ако разкажа на някого за това прекалено скоро, може някак да го урочасам, да стана причина всичко да се разпадне. И макар да съм сигурна, че Мик никога няма да предаде доверието ми, не съм готова родителите ми да разберат.
— Напоследък изглеждаш много по-щастлива — казва Вивиан, докато ме прегръща на сбогуване. — Много.
— Знам. Наистина съм по-щастлива.
Тази вечер Мик има ангажимент. Групата му ще свири в близка кръчма от десет до един часа. Прекарваме деня заедно у тях, а в осем той отива на работа. Оставам, за да си взема душ, да се облека и да изчакам Филипа. Тя пристига в девет и половина заедно с Дани — нейна приятелка от университета.
Донесли са ми букет — подарък по случай края на изпитите.
— Добре се справи — казва Филипа и се навежда да ме целуне по бузата. — Краят на шестнайсет години мъчение.
— Никакво училище — отвърнах. — Никога повече. Трудно ми е да повярвам.
— И така? — намесва се Дани. — Според теб как си се справила?
— Предполагам, добре — усмихвам се и свивам рамене. — Просто се радвам, че свърши.
— Обзалагам се, че и Мик се радва — ухилва се Филипа и ме сръгва с лакът. — Отчаяно му липсваше, Катрин. Скърбеше като болно от любов кутре.
Макар че той вече ми е казал колко много съм му липсвала, сега, когато го чувам от сестра му, ми се струва, че е по-истинско, по-безценно. Усмихвам се и скътвам това малко късче информация в сърцето си като съкровище.
Пристигаме, а групата вече е започнала да свири. Сядам на нашата маса със студена напитка в ръце и безсрамно се заглеждам в Мик. Той свири съсредоточено, лицето му е напрегнато и сериозно както първия път, когато го видях. Дани и Филипа си говорят и се опитват да включат и мен в разговора, но аз съм разсеяна — чакам Мик да ме забележи. Дани и Филипа се смеят, Филипа ме стиска за крака. Радва се за мен, радва се и за брат си.
Най-после той се обръща към нас, вижда ме и се усмихва с онази широка усмивка, която го преобразява, сърцето ми забива лудо с любов и благодарност. Искам да се втурна към сцената и да го целуна, да го прегърна, да го притисна към себе си. Но е почти толкова приятно и да го гледам как свири, когато знам, че мисли за мен, че съм тази, заради която лицето му се промени така — аз съм тази, при която ще дойде, когато приключи.
Докато групата свири последната песен от първата част, Мик не откъсва очи от моите. Веднага щом свършват, той се втурва към моята маса. Поздравява Филипа и Дани, посяга към ръката ми и ме повлича към сцената. Завежда ме в задната й част, където е тъмно.