Подпира ме на стената, притиска тялото си към моето, погалва ме отстрани по главата и заравя пръсти в косата ми.
— Ти дойде — казва.
— Да. — Гласът ми е мек като перце, задъхан от любов, желание и невероятна радост.
— Липсваше ми — продължава Мик и го чувам и в неговия глас — това лудо щастие.
— Да.
Не е нужно да казвам нищо друго, само това „да“.
А после устата му е върху моята, езикът му търси моя, устните му са меки, чистата сладка миризма на дъха му вече ми е позната. Чувствам го, притиснат към мен, усещам желанието му. И аз го желая. Навеждам се към него, показвам му, че и аз изпитвам същото. И все пак не усещам неистово желание вечерта да свърши. Ще й се наслаждавам, ще се наслаждавам на всеки миг, на очакването, на мисълта, че по-късно ще сме заедно. Най-хубавото тепърва предстои.
А после пускат позната песен.
— Рейчъл често слушаше тази песен. — Отдръпвам се назад и се засмивам, полюшвам тялото си в ритъм с музиката. Песента е ободряваща, радостна, невъзможно е да не й обърнеш внимание. — Много я обичаше. Винаги танцуваше на нея.
Мик поема ръката ми в своята.
— Ела тогава.
Връщаме се на сцената и скачаме на дансинга, който вече е препълнен. Танцуваме, стиснали здраво ръце, приближаваме се един към друг и отново се отдръпваме. От време на време устните ни се срещат и опитват вкуса си, солен и сладък, телата ни се притискат. Разделяме се и Мик ме върти, докато главата ми се замайва и той трябва да ме държи, докато се смея. Танцуваме на една песен след друга, докато и двамата сме сгорещени и изпотени, а дланите ни лепнат. Но не ни е грижа, не искаме да преставаме. Нито той, нито аз можем да спрем да се усмихваме.
Музиката е висока, затова не чувам мобилния си телефон, но усещам вибрирането му върху бедрото си. Съобщение. Не му обръщам внимание — ще го проверя по-късно, — но след пет минути бръмченето се повтаря. Изваждам телефона от джоба си и го вдигам, за да го покажа на Мик. Той ме целува. Отивам в банята да прослушам съобщенията.
От Алис са.
„Катрин, обади ми се.“ Гласът й звучи сякаш плаче. „Къде си? Напоследък все не мога да те намеря. Моля те, обади ми се. Моля те. Наистина трябва да се видим.“
Звъня на мобилния й телефон.
— Катрин, слава богу! — вдига тя.
— Какво има? Добре ли си?
— Не. Не съм.
— Какво има? Какво се е случило?
— Скучно ми е. Нямам какво да правя. Моят човек е зает и тази вечер няма да се срещнем.
Завъртам очи. Само Алис може да превърне скуката в нещо спешно. И въпреки че не искам да се разделям с Мик, предлагам:
— Искаш ли да дойда? Да ти донеса малко шоколад?
— Не знам какво искам — въздъхва тя. — Къде си? Връзката е някак странна. Сякаш има ехо.
— Навън съм. В една кръчма. В тоалетната. Музиката е висока и не се чува нищо.
— О! — Отново млъква, а после: — С кого си?
— С Филипа. И едно момиче, Дани. И с брата на Филипа. — Не казвам името на Мик. — Но мога да си тръгна. Ще дойда у вас. Ще ти донеса нещо ободряващо.
— Не, не. Не искам да ти развалям вечерта. Аз ще дойда. Ще се срещнем там.
— Но тук е толкова шумно. — Докато говоря, осъзнавам колко не искам да идва. Искам да задържа Мик и Филипа — новото си приятелство, новата си любов — далеч от Алис. Страхувам се, че ще развали всичко, някак ще го опетни. — Няма да можем да говорим.
— Няма значение — отвръща тя. — Не искам да говоря. Искам да се повеселя.
Връщам се обратно и сядам на масата при Филипа и Дани. Групата отново свири и Мик ми намигва иззад барабаните, докато сядам на мястото си. Филипа и Дани, които слушат музиката и потропват с крак, ми се усмихват и аз им отвръщам. Но сега се чувствам по-различна, въодушевлението ми е изчезнало. Мисълта, че Алис ще дойде, ме кара да се чувствам уморена и леко изнервена.
Тя пристига, облечена в най-късата рокля, която съм виждала някога. Обсипана е със сребърни пайети и едва покрива гащичките й. Носи ботуши до коляното. Изглежда фантастично, секси, зашеметяващо и забелязвам как не една и две глави се извръщат след нея, докато върви към масата ни.
Алис дръпва един стол до моя. Нито поглежда, нито поздравява Дани и Филипа, а се обръща с лице към мен.