И в този миг Алис вдига глава. Спира на място и поглежда от Роби към баща му. Усмивката изчезва от лицето й и за част от секундата тя изглежда стъписана, уплашена, сякаш иска да се обърне и да избяга. Колебанието й обаче продължава само секунда, после тя отмята косата от лицето си, разтяга устни в някакво подобие на усмивка и продължава да върви напред.
Бащата на Роби поставя ръка върху нейната и я привлича до себе си. Лицето на Алис е абсолютно непроницаемо и макар че когато ни видя, имаше шокиран вид, сега изглежда съвършено спокойна и дори леко развеселена, сякаш ситуацията е само игра, а ние сме играчките.
— Роби, това е Рейчъл. Рейчъл, това е синът ми, Роби.
Баща му се опитва да се държи така, сякаш всичко е нормално, но виждам, че е едновременно объркан и огорчен от това, което сигурно изглежда много странно поведение от страна на Роби. Очевидно няма представа какво е направила Алис — или дори коя е в действителност.
Роби не промълвява нито дума и по никакъв начин не показва физически, че е чул думите на баща си. Просто се взира в Алис. Лицето му е толкова преобразено от гняв и омраза, че е почти неузнаваемо.
— О, стига, Роби — казва Алис. — Не бъди толкова сериозен. Къде е чувството ти за хумор?
Баща му се взира първо в нея, после в сина си и отново в нея. Интимният тон на гласа й очевидно го е объркал.
— Какво? Вие двамата…?
Не успява да довърши въпроса. Роби издава ужасен, подобен на ридание звук, обръща се и побягва от ресторанта.
— Роби! Почакай!
Понечвам да се втурна след него, но скоро осъзнавам, че той се движи прекалено бързо. Освен това чантата ми е все още на масата, а дори не сме платили сметката. Наблюдавам го как се отдалечава, а после неохотно се обръщам и се отправям обратно към Алис и баща му. Не искам да оставам тук и да се изправя срещу ужасяващата ситуация. Предпочитам просто да си взема чантата и да си тръгна, да си отида у дома при Мик. Не искам да говоря с Алис. Не искам да виждам лицето й или да чувам гласа й. И не искам да чуя как бащата на Роби я нарича „Рейчъл“.
Баща му изглежда шокиран. Лицето му е бледо, очите — разширени и влажни.
— Какво означаваше това? — пита той, когато се приближавам. — Имаш ли представа?
Поглеждам към краката си и не отговарям.
— Съжалявам. — Той въздъхва и чувам как гласът му потръпва. — Държах се много грубо. Дори не се познаваме. Ти сигурно си Катрин. Роби ми разказа за теб. Аз съм Грег. А това е Рейчъл.
Ръкувам се с Грег, но отказвам да погледна Алис или да покажа по някакъв начин, че забелязвам присъствието й. А когато заговаря, се извръщам настрана.
— Мисля, че трябва да си тръгна — казва тя.
— О, господи! — възкликва Грег. — Съжалявам, Рейчъл. Каква ужасна нощ. Той обикновено е страхотно хлапе, просто…
— Не, моля те, не се извинявай.
Гласът й е различен от обичайния — звучи по-възрастно, по-овладяно. Оставам изумена каква умела лъжкиня е. Но под лъжливата зрялост усещам и спешността, и нетърпението й. Няма търпение да се махне оттук. Тя забърка кашата и сега иска да се измъкне и да ме остави аз да я разчистя. Мисля дали да не кажа истината, преди да е успяла да се изниже — да я принудя да остане, да си признае и да посрещне последствията, — а после да избягам много, много далеч. Но й нямам доверие, че ще бъде честна и откровена с Грег, а нищо от случващото се не е негова грешка. Бил е излъган, манипулиран. Заслужава истината.
— Ще дойда с теб — заявява той.
— Не, не — отвръща Алис. — Честно казано, предпочитам просто да си тръгна. Да остана сама за известно време.
Налага се да се извърна настрана, докато се сбогуват. Не мога да понеса невинната нежност на Грег към нея, извинителното му поведение. А когато го чувам да я нарича „Рейчъл“, ми идва да изкрещя.
Тя си тръгва, а аз убеждавам Грег да дойде за малко с мен на нашата маса. Сядаме един срещу друг. Мълча и гледам надолу към ръцете си. Не знам откъде да подхвана обяснението, откъде да започна да разбивам сърцето на някого.
— Не мога да повярвам — казва най-накрая той. — Точно когато нещата започваха да се подреждат. Роби не може да очаква, че аз никога няма да… — Млъква и поглежда с копнеж към вратата, от която Алис току-що се е измъкнала. Въздъхва. — Навярно никога повече няма да видя Рейчъл. Не и след случилото се.
Поглеждам го.
— Тя не се казва Рейчъл.
И макар че изведнъж ме обзема нервност, гласът ми е твърд, по-силен, отколкото съм се надявала.