— Какво? — Грег се обляга назад на мястото си и скръства отбранително ръце на гърдите. — Какво каза?
Признавам му всичко, което мога, възможно по-бързо и свързано. Отначало той не ми вярва. Продължава да клати глава и да казва: „Изключено, просто не е възможно“, но накрая спира да възразява и утихва натъжен.
— Знаех за Алис, разбира се — казва той. — Но не много. Роби така и не ни запозна. Очевидно е. Винаги съм имал чувството, че връзката им е на приливи и отливи. Само ако се бяхме запознали! За всичко съм виновен аз. Трябваше да настоявам. Само ако бях проявил повече интерес! Мислех обаче, че постъпвам правилно. Уважавам личното му пространство. — Отпуска глава в ръцете си. — Това не биваше да се случва. Не биваше да се случва… Но защо? Защо?
Тя ми каза, че е на двайсет и седем — продължава тихо, почти шепнешком. — Повярвах й. Изглеждаше толкова уверена, така зряла. Не мога да повярвам… Осемнайсет! Боже господи! Повярвах й. Повярвах й за всичко… Започвах да я обичам.
Двайсет и седма глава
Не казвам веднага на Мик за Алис. Не искам да омърсявам времето си с него, като мисля или говоря за нея, затова изчаквам да тръгне на работа следващата вечер, преди да се обадя на Роби. Така не рискувам да дочуе разговора ни. Трябва да проверя дали Роби е добре, дали все още смята да организира парти.
Грег вдига телефона.
— Той замина, Катрин. — Гласът му е уморен, примирен.
— Замина ли? Къде е заминал?
— В Европа. Швейцария. Този следобед хвана самолета. Ще се опита да си намери работа. На ски пистите. Имаме роднини там.
— Ами партито? — питам глупаво, сякаш някакво празненство наистина може да има значение. — Ами работата му?
Грег се смее.
— Няма да има парти, миличка. За ресторанта не знам, но съм сигурен, че ще се справят. Имат голям персонал.
Уверява ме, че Роби ще се оправи, защото е силен и находчив. Предлага да му дам малко време да оближе раните си, да преодолее унижението и едва тогава да му изпратя имейл. Преди да затвори, ми казва да не се тревожа, уверява ме, че всичко ще се нареди.
И макар че все още съм ужасена от поведението на Алис и споменът от предишната нощ кара стомахът ми да се свива, не мога да не се радвам, че Роби най-после е прозрял истината. Сега вече няма начин да приеме Алис обратно. Освен това е далеч в Европа. На хиляди километри разстояние. На сигурно място. Свободен.
Изключвам мобилния си телефон и решавам за известно време да го оставя така, та Алис да няма никакъв начин да ме намери. Не искам дори да мисля за нея, камо ли да разговаряме. Не желая да чувам нито обясненията, нито извиненията й.
Оставям телефона си изключен цяла седмица и времето минава в относително щастливо редуване на музикални ангажименти късно нощем и отспиване денем. Но мисълта за Алис се върти постоянно в крайчеца на съзнанието ми и колкото и да ми е неприятно, знам, че рано или късно ще трябва да говоря с нея. Би било лесно просто да я избягвам, докато се откаже от опитите да се свърже с мен, да не говоря с нея никога повече. Но трябва да й кажа какво мисля, да изразя гнева си, да защитя Роби. Сигурна съм, че каквото и да направя, тя ще се опита да се свърже с мен и ще упорства, докато успее, така че по-добре просто да се свърши.
И така един следобед, когато Мик излиза да купи бира, намирам мобилния си телефон и го включвам.
През изминалата седмица изобщо не съм го включвала и не съм проверявала обажданията, така че сега ме очакват четиринайсет гласови съобщения и многобройни есемеси. Не си правя труда да ги слушам или чета. Сигурна съм, че повечето са от Алис, която е вероятно или ядосана, или огорчена, задето не съм се свързала с нея. Не ме интересува какво има да ми каже. Просто искам да й се обадя за последен път, да й кажа колко съм отвратена. Набирам номера й бързо, преди да съм изгубила кураж.
— Аха, загадъчната непозната. Най-после! — вдига почти незабавно тя. — Знаеш ли, никога не съм те мислила за момиче, което обръща гръб на приятелка веднага щом си намери гадже. Но с тихите води никога не знаеш. — Смее се. — Така казват, нали?
Завъртам очи. Само Алис би имала нахалството да извърти ситуацията по този начин, когато е виновна за толкова много неща.
— Съжалявам, Алис. Но бях малко огорчена. Не знаех какво да ти кажа.
— Огорчена ли? — Гласът й звучи раздразнено, презрително. — За бога! Не е заради Роби и баща му, нали?