Вероятно става въпрос за абсурдна предпазливост от моя страна, но не искам тя да знае къде живея в момента, затова завивам по улицата и побягвам колкото се може по-бързо към апартамента на Мик. Пъхам ключа в ключалката с треперещи ръце и затръшвам вратата зад себе си. Озовавам се вътре и незабавно се успокоявам — всичко е толкова познато и обикновено, износено, удобно и изпълнено със светлина — и не мога да не се разсмея на истерията, която ме е владяла само допреди миг. Напомня ми как, когато бях дете, се страхувах да остана сама на тъмно. Винаги бягах, уплашена и ужасена, обратно към родителите си — към светлината, топлината, безопасността, която ми осигуряваше присъствието на други хора — и незабавно се успокоявах. Също като тъмнината, Алис не може истински да ме нарани. Не и ако не й позволя. Може да е изтъкана от сенки, загадки и желание да наранява, но няма истинска власт. Не и в действителност.
Отивам в банята и заставам пред огледалото. Запъхтяна съм от тичането и лицето ми е бледо. Изглеждам ужасно. Стомахът ми се е свил от нерви и ми е нужен един миг да си припомня, че имам да се тревожа за нещо много по-сериозно от Алис. Нещо истинско. Нещо сериозно. Нещо, което може да се отрази на мен и на Мик до края на живота ни. И това нещо няма нищо общо с Алис.
Отварям пакета и се изпишквам върху пръчицата, както пише в инструкциите. Оставям теста на плота, без да го поглеждам. Отивам във всекидневната и крача напред-назад, напред-назад, докато решавам, че е минало достатъчно време. Връщам се в банята и вдигам пластмасовата пръчица. На нея има две паралелни отчетливи сини чертички.
Отново проверявам инструкциите. Две чертички означава положителен резултат. Бременна съм.
Запращам теста настрана, сякаш е нажежен или опасен, и гледам как издрънчава на пода. Приземява се с чертичките нагоре и двете ясни отчетливи ивици сякаш ми се присмиват. Макар да съм била сигурна, че ще е положителен, реалността на резултата е ужасяваща, невероятна. Усещам как сърцето ми забива бързо, а в устата ми загорчава вкус на шок и страх. Изведнъж установявам, че не мога да помръдна, не мога да продължа да стоя права, и рухвам на пода. Сядам с вдигнати колене и притискам глава към тях. Оставам неподвижна в това положение, с глава, изпълнена с видения за разрушеното ми бъдеше, докато чувам ключа на Мик в ключалката, стъпките му по пода, гласа му, викащ името ми. Скоро той е в банята, обгръща ме с ръце и ме пита дали съм добре.
Не вдигам глава, не казвам нито дума — прекалено много ще е да проговоря, прекалено тежко да го погледна в очите просто сега, — но посягам и посочвам към теста.
— Какво? — пита Мик, а после се раздвижва. Чувам го как вдига теста. После се връща и сяда пред мен.
— Бременна ли си?
В гласа му има изненада и шок, но не и съкрушаването, което съм очаквала. И няма никакъв гняв.
Вдигам поглед. Кимвам…
— Ау! — Потърква лицето си. Чувам как скърцат наболите косъмчета по бузите му. — Това е голяма новина.
— Да.
За миг той остава притихнал, загледан в теста. После поглежда към мен.
— И така, ъъъ, това много ли е лошо?
— Да. Разбира се, че да! Бременна съм, Мик. И съм на седемнайсет. — Сега сядам както трябва, кръстосвам крака и се обръщам с лице към него, така че коленете ни се докосват. — На седемнайсет години съм, Мик. Седемнайсет.
Той слага ръка на коляното ми и заговаря внимателно, сякаш се страхува да не ме разстрои:
— Добре. Наистина е шокиращо. Но не е краят на света. Искам да кажа, можем да направим нещо. Има възможности. Ако искаш.
— Аборт. Знам. Просто изречи проклетата дума. Не съм глупава.
— Добре. Аборт. Можем да го направим. Ако искаш.
Кимвам, свивам рамене, оглеждам се безпомощно из стаята. Взирам се в плочките на стените, в завесата на душа, навсякъде, освен в неговото сериозно нежно лице.
— Но не е необходимо да го правиш. — Той се навежда напред, така че съм принудена да го погледна в очите. — Не е нужно да правиш аборт, Катрин.
— Какво? И да родя? Сега ли? Ти шегуваш ли се?
— Не. Не се шегувам. И друг път са се случвали такива неща. Не е като да е нечувано или невъзможно.
— Знам, че не е невъзможно. Не съм идиотка. Но момичетата като мен не раждат бебета, Мик. Момичетата като мен отиват в университета, имат кариера. Хайде! Бъди реалист. Родителите ми ще умрат от ужас.