— Пак можеш да отидеш в университета. Хората го правят. Виж, просто забрави за родителите си за една минута. Забрави и какво може да си помислят другите. Не можеш да вземаш решения заради другите хора. Това е глупаво.
Знам, че е прав. Голяма част от ужаса ми от мисълта за тази бременност е породена от това, какво може да си помислят другите — родителите ми, приятелите от училище, учителите. Представям си се с огромен корем, а после и с пищящо бебе на ръце — как ме гледат хората, шепнат помежду си и ме съжаляват. С цялото това въображаемо неодобрение, минаващо през главата ми, ми е трудно да разбера какво наистина мисля, какво може всъщност да искам.
— Ще приготвя чай — казва Мик, улавя ме за ръката, изправя се и ме издърпва на крака. — Защо не идеш да полегнеш?
Послушвам го и по някакъв начин въпреки бъркотията, която кипи в главата ми, успявам да потъна в дълбок сън. Когато се събуждам, Мик седи до мен на леглото и преглежда някакво списание за музика.
— Здравей.
— Здрасти.
— По-добре ли си? — Поставя ръка на челото ми и аз се разсмивам.
— Нямам температура, глупчо.
— Знам, знам. Но майка ти не е ли правила така всеки път когато си била болна? И това не те ли караше да се чувстваш по-добре? Когато си се разболяла наистина сериозно и си можела да получиш цяла седмица болнични от училище или нещо подобно?
— Но аз не съм болна. Бременна съм.
— Да. Но си тъжна.
Сядам в леглото.
— Тъжна ли съм?
— Не знам. Тъжна ли си?
— Не знам. Ти тъжен ли си?
Той се смее.
— Да, ако ти си тъжна. Ако ти не си, и аз не съм.
— Не съм сигурна. Поради някаква причина вече не ми изглежда толкова лошо. — Свивам рамене и се усмихвам свенливо. — Може би все още сънувам.
Той ме ощипва по ръката.
— Усети ли го?
— Да.
— Значи не сънуваш.
— Но сериозно, какво мислиш? Наистина ли е толкова лошо? Че съм бременна?
— Господи, Катрин, не знам! Може би не е чак толкова лошо. — Усмихва се — нежно, колебливо, бавно, — гледа ме, изучава лицето ми. — Но определено е важно.
— Да.
Не знам как няколко часа сън са променили разсъжденията ми толкова много, но изведнъж бременността ми се е превърнала от шокиращо бедствие в нещо, което може би наистина искам. Разсмивам се — внезапен мехур на надежда и въодушевление се надига в стомаха, в гърлото ми.
— Наистина е важно.
— Мили боже! Бебе.
— Да — съгласявам се. — Бебе.
— Нашето бебе.
— Да.
— Не можем да убием нещо, което сме създали заедно. Това е нашето бебе. Нашето. Частица от теб и частица от мен — продължава той.
— Да.
— Имам предвид, освен ако наистина не искаш. Но ти не искаш, нали? Не искаш да направиш аборт? Искаш ли?
— Не. Не, не искам. — Позволявам си да си усмихна, да се надявам. — Мисля, че може би го искам. Мисля, че може би наистина искам да го задържа.
Остатъка от деня прекарваме в полуистерично състояние на шок. На следващата сутрин съобщаваме на Филипа и тя е толкова въодушевена, така изпълнена с ентусиазъм, с идеи и планове за бъдещето, че кара и двама ни да се разсмеем със срамежлива радост. Гаденето не е изчезнало, но сега, когато знам на какво се дължи, е много по-лесно да се справям с него. И когато знам, че всъщност не съм болна, смазващото изтощение и способността ми да заспивам по всяко време изглеждат само лек и дори странно приятен симптом на факта, че тялото ми е заето с изработването на друго човешко същество.
Отиваме в библиотеката и заемаме цял куп различни книги за бременността. В тях има лъскави снимки на ембриони в различни стадии на развитие. Опитваме се да изчислим на колко точно седмици е нашето бебе и да го свържем със съответната картинка. Удивително е да мислим, че може би вече си има ръце и крака, очи, уста, нос. Сърдечни тонове.
Мик смята, че трябва да си намерим апартамент и да заживеем заедно.
— Това е. Мечтал съм за момиче като теб през целия си живот. Нямам нужда от повече време, нито да те опознавам по-добре. Просто имам нужда да бъда с теб.
А когато се чудя на глас дали не се обвързваме прекалено, дали не прибързваме, той се смее и поклаща глава.
— Ще имаме бебе, Катрин. Няма по-голямо обвързване от това. Сега е прекалено късно да тръгваме по-бавно. Прекалено късно е да сме благоразумни.