Обръща се, за да застане с лице към нея, и ме вижда. Спира.
— Катрин.
Алис се извръща към мен. За частица от секундата изглежда обезпокоена, но незабавно възвръща самообладанието си, усмихва се, протяга ръка.
— Катрин!
Застанала в рамката на вратата, се взирам в Алис.
— Какво правиш тук?
— О, видях една обява във вестника. И си помислих, че мога да проявя подкрепа, да дойда и да послушам как свири приятелят ми. — Протяга ръка към Мик и се усмихва. — Всъщност си мислех, че ще си тук, Катрин. Надявах се да си поговорим. Напоследък е много трудно да те намери човек.
За миг обмислям възможността да се изправя срещу нея, да я попитам защо е казала на родителите ми, че вземам наркотици, защо се опитва да прелъсти гаджето ми, защо е толкова решена да продължи да ме наранява, но бързо променям решението си. Няма смисъл. Не искам да чувам обяснението й — няма рационално или допустимо извинение за всичко, което е направила — и не желая да слушам поредното й неискрено извинение. Мисълта за подобен разговор е отблъскваща — отблъскващо е дори само да стоя до нея. Просто искам да се махна оттук.
— Готов ли си да тръгваме? — обръщам се към Мик.
— Да.
Той спира да навива кабелите и ги сритва в купчина. Знам, че това не е типично за него, виждала съм го по-рано как ги прибира — винаги е бил педантичен, но очевидно иска да се махне от Алис също толкова отчаяно, колкото и аз.
— Хубаво. — Тя плясва с ръце, изправя се и леко залита. — Къде отиваме?
— Не знам къде отиваш ти. — Гласът на Мик е леденостуден. Той обвива ръка около раменете ми. — Ние си отиваме у дома.
— Тогава ще дойда с вас. Може пък да е забавно. Само ние тримата.
Остава близо зад нас, докато излизаме от бара и вървим по улицата към мястото, където е паркирана колата.
— Трима е по-хубаво от двама. Не мислиш ли, Катрин? А?
Когато стигаме до колата, той ми отваря вратата до шофьора, но преди да се кача, се обръщам към Алис:
— Върви си у дома. Иди си вкъщи и си почини. И отсега нататък просто ме остави на мира. Излез от живота ми. Ти си болна. Съжалявам те. Наистина имаш нужда от помощ.
Тя поклаща глава, усмихва се подигравателно и горната й устна се свива отвратено.
— Аз ли съм болна? Аз ли? Странно. Аз пък си мислех, че ти си тази, която има проблем, Кейти. Мислех, че ти беше тази, която остави сестра си…
— Катрин! — Гласът на Мик е твърд. Вече е седнал зад волана и е включил двигателя. — Просто влез. Влез и затвори вратата.
Така и правя. Мик заключва вратите, включва фаровете, проверява огледалото за обратно виждане, за да види как трябва да потегли. Алис задържа очите си приковани в моите през предното стъкло и установявам, че е невъзможно да отклоня поглед от нейния, да го насоча настрана. И точно когато Мик отдръпва колата от бордюра, Алис се усмихва — студено и празно опъване на устните — и пристъпва напред, право пред гумите.
— Мик! — изкрещявам. — Спри! Чакай!
Но е прекалено късно. Чувам ужасен, противен звук, когато Алис пада на паважа.
— Мамка му! Исусе Христе! Мамка му! — Мик набива спирачките и само след миг е вън от колата.
Не мога да помръдна, не мога да погледна. Сърцето ми бие, бие и аз се взирам с празен поглед през предното стъкло към насрещния трафик. „Свърши се — мисля си. — Получи това, което искаше. Разруши всичко. Свърши се. Свърши се.“
— Алис! — чувам да крещи Мик и усещам паниката в гласа му. — Добре ли си? Наранена ли си? Алис!
И тогава го чувам: пронизителния истеричен звук на смеха й.
Трийсет и втора глава
Разопаковам кутии в новата ни кухня, когато се случва. Както стоя права, усещам как между краката ми избликва влажна струйка. Отначало не знам какво е и за миг се чудя дали не съм се подмокрила. Втурвам се в банята и смъквам гащичките си. Кръв.
Подсушавам се колкото мога с тоалетна хартия и отивам право при Мик. Той разопакова книги и ги подрежда на импровизираните ни лавици, като си тананика и кима в ритъм със собствената си мелодия. Докато се приближавам, се усмихва.
— Кървя.
— Какво? — скача от мястото си той. — Мамка му! Това лошо ли е? Лошо е, нали?
— Не знам.
— Да отидем в болницата.
Увивам около кръста си една стара кърпа, Мик грабва ключовете и двамата внимателно отиваме до колата.