На четвъртата сутрин се събуждам във фантастична форма и заредена с повече енергия, отколкото съм имала от седмици. Оставям Мик да спи в леглото, ставам и си приготвям чаша чай. На долния етаж има малка градина, споделяна от четирите апартамента във входа ни. Изнасям чая си навън и сядам на стъпалата, водещи надолу към градината.
Макар че е още рано, слънцето е топло, а небето — необятно, високо и обагрено във великолепен син цвят — небе, което винаги съм смятала за типично австралийско, небе, каквото никога не съм виждала в Гърция, Индонезия или Европа, в която и да било от другите страни, в които пътувахме, преди да убият Рейчъл. — И внезапно ме изпълва чувство на толкова огромно щастие и неизмерима благодарност, задето съм жива, че се усмихвам — широка, спонтанна, невидяна от никого усмивка. Дървените стъпала под краката ми са топли, чаят е сладък и приятен на вкус, слънцето нежно докосва кожата ми, целува ме и ме разбужда.
Толкова дълго съм си забранявала да изпитвам подобно щастие, простото сетивно удоволствие, че живея! Мислех, че е нечестно към Рейчъл — себично удоволствие, нещо като предателство, — тъй като тя никога повече няма да се наслади на такива мигове. Но си мисля и за думите на мама, колко е важно да продължа живота си, да си позволя да му се наслаждавам и изведнъж ми хрумва с абсолютна сигурност, че сестра ми би искала да съм щастлива. Тя никога, никога не би ми завидяла, задето водя пълноценен и щастлив живот. И внезапно си давам сметка, че мога да избера как да се чувствам и че изборът да съм нещастна означава да избера да позволя на убийците й да унищожат живота ми така, както унищожиха нейния.
— Щастлива съм, Рейчъл.
Казвам го на глас, като молитва.
— Истински щастлива.
Но слънцето не се задържа дълго и по средата на сутринта отново са се събрали дъждовни облаци, а небето е притъмняло. Отново прекарваме деня на закрито — аз чета, а Мик се упражнява — и до вечерта вече съм неспокойна, отегчена и изпитвам непреодолимо желание да изляза от апартамента.
— Нека да вечеряме навън — предлагам. — В тайландския ресторант надолу по пътя.
— Но мислиш ли, че всичко ще е наред? Мислиш ли, че трябва да излизаме? — пита Мик.
— Всичко ще е наред — уверявам го, бързо се събличам и се отправям към душа. — Лекарката каза, че трябва да си почивам няколко дни, не е казала, че не бива да излизам от леглото през следващите шест месеца. От три дни не съм помръдвала. Ако не изляза от този апартамент, и то скоро, ще полудея.
— Ще отидем с колата.
— Не ставай смешен. Никога няма да намерим място за паркиране.
— Вярно — въздъхва Мик. — Но сигурна ли си, че всичко ще е наред? Мога да отида и да взема нещо за вкъщи.
— Всичко ще мине както трябва. Ще вървим бавно. — Смея се. — Като стари хора.
До ресторанта не е далеч и двамата тръгваме по пътеката покрай брега. Не вали, но над небето са надвиснали тъмни буреносни облаци, а брегът е развълнуван, вълните реват, покрити с пяна. Гледката е великолепна и ние не бързаме да се отделим от нея. Вървим бавно, хванати за ръце. И двамата се наслаждаваме, че сме на открито, на свежия въздух, на красотата пред очите си.
Не бързаме да приключим и с храненето. Мик говори за групата, за композирането на музика. Представяме си как ще се отправим на световно турне — пари, слава, хиляди крещящи фенове. Разсмивам се и му казвам, че ще трябва да се бия, за да разкарам момичетата от него.
— Аз ще съм проклетата ревнива дебела съпруга, оставена вкъщи. Заедно с шестте деца.
— Да — шегува се той, — точно така си те представям. Мислим си дали да не вземем такси до вкъщи, защото сякаш ще завали, но се отказваме. Навън е толкова приятно, а пътят е съвсем кратък. Пък и малко дъжд няма да ни навреди.
Трийсет и трета глава
Чуваш зад себе си стъпки — високото почукване на токчета по бетон, — но не се замисляш. Стъпките се чуват по-ясно, приближават се и двамата с него отстъпвате настрана, за да направите на жената място да мине. Но тя спира, слага ръце на хълбоците си и се обръща с лице към теб. Стъмнява се, затова ти трябва един миг, преди да осъзнаеш коя е. Алис.
Тя накланя глава на една страна, усмихва се.
— Катрин — казва. И от бавния й внимателен говор разбираш — пияна е. Накланя се напред. — Знаех, че ще те намеря тук. Знаех, че ако изчакам достатъчно дълго, накрая ще попадна на теб и стария Мики.