— Животни ли? — поклаща глава тя. — Виждаш ли как ги наричаш, Катрин? Не е много мило, нали? Не е много честно.
— Те наистина са животни. — Почти изплюваш думите. — Те убиха сестра ми. Надявам се, че ще горят в ада.
— Брат ми не е животно. — Лицето й се разкривява в изражение на такава горчивина, че за миг изглежда грозна. — Той не е животно.
— Брат ти ли? — Поклащаш глава. — За какво говориш.
Лицето й отново се променя, тя изведнъж се разплаква и заговаря с висок и треперещ глас:
— Никой не го е обичал. Никой. Нито истинската ни майка. Нито кучките, които ни разделиха. Никой. Не мислиш ли, че го е боляло от това? Не мислиш ли, че ако собствената ти майка не те иска, това може да те накара да откачиш? Не мислиш ли, че можеха да го извинят, задето е оплескал нещата, задето се е объркал?
— Алис. — Продължаваш да я стискаш за ръката. Искаш да те погледне, да се успокои, да престане да говори глупости. Държанието й е плашещо, ирационално, налудничаво. Питаш се дали не трябва да я заведеш на лекар. — Не знам за какво говориш. Това са безсмислици.
Тя се дръпва и те поглежда. Изражението й е изпълнено с презрение.
— Ти превърна малкото ми братче в убиец. Прати го в затвора.
— О, за бога!
— Прати го в затвора. — Тя произнася всяка дума бавно и отчетливо. После се усмихва — студена и отмъстителна усмивка, от която сърцето ти се смразява. — Как да го обясня по-ясно? Шон. Малкото ми братче. Ти го прати в затвора.
— Не познавам малкото ти братче. Откъде…
— Шон — прекъсва ме тя. — Шон Ънрайт.
— Но това е… той не е…
— Да. Той е.
И изведнъж разбираш. Разбираш всичко. Приятелството й с теб. Злобата й. Това е била причината през цялото време. Нейният брат. Твоята сестра. Това.
Шон Ънрайт. Момчето от задната седалка на колата. Дебелото момче с хубавото лице. Беше толкова нервен… изглеждаше толкова уплашен…
И все пак той нарани сестра ти. Преднамерено, без милост. Направи избора си.
Продължаваш да стоиш, неподвижна и няма като статуя, и да се взираш в нея. Изпитваш необходимост едновременно да я удариш и да й се извиниш. Тя отвръща на погледа ти с триумфална усмивка на злорадство. Тъкмо се каниш да протегнеш ръка и да я зашлевиш през лицето, когато той те дръпва, подканва те да тръгваш.
— Катрин. Хайде. Да вървим.
Обгръща раменете ти с ръка и те принуждава да се извърнеш, да продължиш, да тръгнеш към къщи. Започнало е да вали и водата се стича по лицето и косата ти. Когато пристигнеш, ще си цялата мокра.
Тя тръгва след вас.
— Хубава идея, Мик. Става много мокро, нали? Всички трябва да отидем у вас. Да поговорим още малко за това.
Той спира. Усещаш яростта му в начина, по който стиска рамото ти, чуваш я в тона на гласа му.
— Махай се, Алис. Махни се от нас, да те вземат дяволите! Остави ни на мира или ще позвъня в полицията. Говоря сериозно. Махай се. Веднага!
— В полицията ли? И какво могат да направят те? Във всеки случай не направиха нищо за малкото ми братче. — Извръща глава на една страна и се нацупва. — О, но те обичат хора като вас, нали? Привилегировани шибаняци като вас двамата. Винаги са на ваша страна, нали?
Не спира да дърдори за полицията, докато вие двамата се обръщате и продължавате напред. Тогава гласът й изведнъж се променя.
— Ауу, нека не се караме. Хей! Знам какво да направим. Защо всички не се съблечем и не отидем да се гмурнем във водата? Да се опознаем малко по-… интимно.
А после хуква пред теб, надолу по тревистия склон, а след това по брега. Навежда се, изхлузва обувките си и ги захвърля на пясъка. Оставя жилетката си да падне, вдига роклята над главата си с едно–единствено бързо движение.
— Хайде, Катрин! — изкрещява. Косата се развява диво над лицето й. — Не се дръж като страхлива пуйка през целия си живот. Сега можеш да покажеш, че имаш поне малко кураж. Хайде!
Влиза тичешком право във водата. Тича през бушуващите вълни, докато водата стига до бедрата й, а после се гмурва и изчезва.
Той поглежда към теб. На лицето му е изписан страх.
— Мамка му! — изругава. А после и той изчезва — хуква надолу по склона към плажа. Ти го следваш.
Заедно заставате на брега и крещите името й:
— Алис! Алис!
— Алис! Къде си? Алис! — Той е влязъл във водата, както си е с обувки, и крещи с всичка сила, свил ръце на фуния около устата си. — Майната му, ще се удави! Алис!