И тогава я чуваш.
— Помощ!
Викът е толкова слаб, идва от много, много далеч. Край водата е толкова ветровито, толкова студено и мокро, а вълните ви блъскат така безмилостно. Но отново я чуваш.
— Помощ!
Той се втурва по пясъчната ивица.
— Насам. Алис! Алис! Мисля, че я виждам.
А после поглежда към теб, втурва се към теб, целува те по бузата.
— Не — казваш. — Не.
Само това. Но вече е прекалено късно. Той побягва към водата с обувки и по дрехи и преди да успееш да му напомниш дори да си свали дънките, е изчезнал.
Стоиш там. Изкрещяваш името му. Отново го крещиш. Ридаеш. Тичаш нагоре-надолу по брега. Не чуваш нищо, не виждаш нищо — само черна, черна вода.
Но този път няма да си страхливка. Няма да избягаш. Този път ще проявиш кураж.
Навлизаш във водата. Вървиш бавно и крещиш името му отново и отново, защото не знаеш къде е, не знаеш как да го намериш. Вървиш, докато водата започва да се блъска около бедрата ти. Течението е толкова силно, че усещаш как те дърпа, как иска да те събори. Тъкмо се каниш да се гмурнеш, да се предадеш, да се откажеш, когато го чуваш. Викове. Мъже и жени. Крясъци.
А после някой те сграбчва и ти падаш под водата. Някой ти причинява болка, дърпа те за косата. Дърпа те, влачи те, водата се плиска в лицето ти, навлиза в устата ти, в очите ти. Последно силно дръпване, и си навън, просната по гръб на пясъка.
Слагаш ръка на бузата му и незабавно я отдръпваш.
Кожата на мъртвите на пипане вече не е като кожа. Не е като нищо човешко — прекалено е студена, корава и безжизнена. Той си е отишъл — тази скована неподвижна сива форма на леглото е просто празен контейнер, черупка — и ти не изпитваш никакво желание да целунеш тези морави устни, да докоснеш ледената буза. В тази мрачна болнична стая няма нищо за теб — само студена и мрачна празнота, която няма отговори, не може да донесе мир, не може да дари утеха на живите.
Трийсет и четвърта глава
Мама и татко и родителите на Мик събират заедно нещата от апартамента. Аз оставам у мама и татко, в леглото, заровена под купчина одеяла. Невъзможно ми е да помисля, че трябва да помогна да разчистим съвместния ни живот, бъдещето ни, мечтите ни, и съм благодарна, че никой не го очаква от мен. Те го правят така ефективно, че са готови за по-малко от ден. Когато мама и татко се връщат у дома, мама идва в стаята ми и сяда на леглото ми.
— Донесохме барабаните на Мик. И записите му. Родителите му си помислиха, че може да поискаш да ги задържиш.
Не мога да понеса мисълта за замлъкналите барабани на Мик, за неизсвирената му музика, но кимвам в знак на благодарност, обръщам се и притискам ръка към устата си.
Мама слага ръка върху одеялото, над бедрото ми, и я плъзга успокоително нагоре и надолу по крака ми, докато говори:
— Ние, разбира се, им казахме за бебето.
— О! — отвръщам и се опитвам да проявя учтивост, да покажа някакъв интерес, но искам просто да си отиде и да ме остави на мира. Да ме остави да се наплача на спокойствие. Странно, че само преди няколко дни толкова се вълнувах какво ще си помислят всички за бебето. Сега ми се струва съвсем маловажно. Самото бебе ми изглежда невъзможно.
— Отначало, разбира се, бяха много изненадани. Но мисля, че накрая останаха доволни. Това е бебето на Мик, разбира се, а това все пак е нещо. Някаква утеха — казва тя.
За пръв път ги виждам на погребението на Мик. Баща му прилича на Филипа, а майка му — толкова много на Мик, че ми се струва свръхестествено. Тя ме привлича до себе си и ме прегръща силно. Аз се вкопчвам в нея, поглъщам миризмата й и накрая трябва да ме принудят със сила да я пусна.
Следващите шест месеца прекарвам като робот. Правя всичко, което трябва — храня се добре, редовно се разхождам из квартала, — но се чувствам отделена от случващото се. Незаинтересована от бебето. Родителите на Мик идват няколко пъти, Филипа също и само когато съм с тях, изпитвам чувството, че съм близо до Мик, че съм почти жива. През останалото време се чувствам като някакво зомби. Жив мъртвец.
Родилните болки започват в деня преди термина ми отначало болката ме радва — тя е само физическа, много по-лесна за понасяне от душевната — и изпитвам извратено чувство на удовлетворение, докато тя се засилва все повече и повече.