Но болката продължава два дни и две нощи и накрая става толкова ужасна и непоносима, че моля боговете да я спрат, пищя и викам на акушерките да ми помогнат, а те само кимат и се усмихват, казват ми да клекна и най-накрая изтласквам, изтласквам, изтласквам вселената измежду краката си и ето, тя е тук. Сара. Дъщерята на Мик. Моето момиченце.
Не знам дали се дължи на прекрасното секване на болките или на някакво раздвижване на хормоните, но изпитвам дълбоко завладяващо чувство на любов и благодарност. Благодарност заради момиченцето ми, заради мама и Филипа, които ми помогнаха да я доведа на този свят, за акушерките, за целия свят. Изпитвам — така, както никога не съм изпитвала, откакто умря Мик. Повдигам дъщеря си, все още хлъзгава и мокра от раждането, полагам я на гърдите си и прошепвам тиха молитва към Мик, тържествено обещание да я обичам завинаги.
Трийсет и пета глава
Роби се усмихва. Отначало усмивката му е колеблива, почти уплашена, но когато му се усмихвам и кимам в отговор, той просиява, поклаща глава, засмива се. В следващия миг вече стои пред мен и държи ръцете ми в своите.
— Боже мой, Катрин! Наистина си ти. Не мога да повярвам. Ти си.
Отблизо виждам, че изглежда по-възрастен, — разбира се, че изглежда, минали са пет години, — и това му отива. Сега лицето му е по-мъжествено, ъгловато, някак си по-загрубяло.
— Мамо, мамо. Кой е този човек?
Сара ме дърпа за крака и поглежда любопитно към Роби. Той прикляка, така че лицето му се изравнява с нейното.
— Здравей. Аз съм Роби. Стар приятел съм на майка ти.
— Наистина ли? — Дъщеря ми наклонява глава на една страна и го поглежда съчувствено. — Но ти не изглеждаш стар. Не изглеждаш като баба и дядо?
Роби се смее, а Сара, неспособна да устои на примамката на хълма, му махва извинително с ръка, навежда се към шейната си и отново започва да я влачи нагоре.
Роби и аз стоим един до друг и я наблюдаваме.
— Красива е — казва той. — Прекрасна.
— Да, Прилича на баща си.
— И на теб.
Има хиляда и едно неща, които искам да му кажа — разговорът може да продължи с часове, — но точно тук и сега не мога да се сетя за нито едно. Нито една дума. Стоим онемели, докато накрая той слага ръка върху моята.
— Трябва да се връщам на работа. Не мога да спирам така. — Обръща се и поглежда към тълпата зад нас. — Чакат ме.
— Разбира се — отвръщам, без да срещна погледа му.
— Естествено.
— Страхотно е, че те видях. И малко стъписващо.
— Съвсем неочаквано. — Сега, когато знам, че си отива и съм в безопасност, вече мога да го погледна в очите. — Но приятно стъписване. Наистина е страхотно, че се видяхме.
Той стиска ръката ми, кимва, извръща се настрана. Тъкмо се каня да тръгна след Сара нагоре по хълма, когато Роби извиква името ми.
— Да? — обръщам се.
— По-късно заета ли си? Довечера? Искаш ли да вечеряме заедно?
Съгласяваме се, че ще е най-добре да вечеряме в моето бунгало, за да не нарушаваме режима на Сара. Роби пристига в шест и половина с продукти. Сара вече се е нахранила, изкъпана е и се е свила по пижама на дивана да гледа видео.
Роби сяда до нея и говори за героите от филмчето, докато аз правя чай. Сядаме на малката кръгла маса един срещу друг.
Отначало се чувстваме неловко, прекалено учтиви сме и разговорът върви насила. Говорим за времето, за работа, за неща, от които нито той, нито аз всъщност се интересуваме, но най-после, най-после Роби споменава името й.
— Липсваше ли ти? Онази първа година? Докато беше в Европа? Когато умря?
— Да. — Той се усмихва, кимва. — Въпреки всичко, което беше направила. Много ми липсваше. Отначало бях изкушен да се върна. Преди да умре. Не спирах да си мисля, че просто искам да съм с нея, независимо какво е сторила. А после тя умря и вече нямаше смисъл. Дори не се прибрах за погребението. Нямаше да го понеса.
— Не. Знам. И аз не отидох. — Навеждам поглед към ръцете си, стиснати здраво в скута. Сега се срамувам от злобата, от гнева си. — По онова време вече я мразех толкова много, че щеше да е лицемерно. Радвах се, че е мъртва. Не можех да отида на погребението й и да се преструвам, че скърбя. Ненавиждах я.
— Катрин — казва Роби и аз го поглеждам. Той поклаща глава и се усмихва нежно. — Разбира се, че си я ненавиждала. Съвсем естествено е. Мик умря по нейна вина, всички го знаят. Ти беше бременна и истински щастлива за пръв път от години, а тя разруши всичко. Разбира се, че си я ненавиждала. И аз я ненавиждах заради това.