— Изобщо замисли ли се дали да не се върнеш за погребението й?
— Не. Не наистина. Баща ми се обади и ми каза, че се е удавила. Разказа ми и за Мик, и за брата на Алис, Шон, и за връзката с Рейчъл и това беше толкова потресаващо, толкова отвратително… Не можех да го понеса. Това ме накара да се съмнявам във всичко, във връзката си с Алис, във всички месеци, когато тримата бяхме приятели. Дали, каквото и да било от онова време, е било истинско? Или просто някаква извратена игра? Бях й толкова ядосан. Най-вече заради теб.
— И аз съм се питала. Дали изобщо нещо е било истинско. Приятелството ни. Искам да кажа, дали ме е ненавиждала тайно през цялото време? Дали просто е чакала мига, когато ще може да си отмъсти? — Свивам рамене, усмихвам се горчиво. — Определено избрах погрешното училище, нали? От всички гимназии в Сидни трябваше да избера точно „Дръмонд“. Където учеше Алис.
— Но как изобщо те е познала? Откъде е разбрала коя си?
— Сигурно ме е разпознала. От някоя снимка, предполагам. След смъртта й родителите й намериха такава купчина в апартамента й. Цяла папка с материали от делото. Изрезки от вестници, записи от съда, всичко. Във вестниците имаше снимки на двете ни с Рейчъл. Сигурно ме е видяла да влизам в „Дръмонд“ и си е помислила, че всичките й мечти са се сбъднали. През цялото време е знаела коя съм и какво се е случило.
— Боже! Толкова е зловещо. Толкова изкривено.
— Да.
— Катрин, съжалявам. — Той неочаквано се привежда напред и ме поглежда напрегнато. — Съжалявам, че не се върнах. Трябваше да се върна и да ти помогна, да се държа като истински приятел. Трябваше да се върна заради теб.
— Не — поклащам глава. — Не можеше да направиш нищо. Не можеше да ми помогнеш. Дори да се беше върнал, това нямаше да промени нищо.
Роби поглежда надолу, притихва и се боя, че съм наранила чувствата му.
— Роби? Добре ли си?
— Да. Просто си мисля за времето, което пропилях заради нея. За времето, което загубих да ми липсва, да я искам, когато нищо от това, абсолютно нищо, не е било истинско. Щеше да ми е по-лесно, ако се бях влюбил в някоя скала.
Разсмивам се.
— От скалата поне нямаше да очакваш нищо. Тя нямаше как да те разочарова.
— Вярно е. — Макар че се усмихва, очите му са влажни от сълзи. — А и баща ми, знаеш ли. Цяла година не му проговорих заради нея. Беше глупаво, всичко това беше съвсем несправедливо. Цялата история с Алис дори не беше по негова вина, тя го бе подвела също като нас, останалите. И продължих да му се сърдя, дори след като чух, че е умряла. Сега дори не знам защо. И това все още ме гризе, нали разбираш, годината, в която не бяхме приятели. Заради нея.
— Все пак е странно — размишлявам на глас и поглеждам към Сара, която е заспала на дивана с палец в устата.
— Съжалявам за толкова много неща от онова време и почти всеки ден ми се иска нещата да се бяха развили по-различно. Но всъщност не мога истински да съжалявам, задето срещнах Алис, нали? Ако не я бях срещнала, никога нямаше да срещна Мик. Нямаше да имам Сара. Как бих могла да съжалявам за това? Невъзможно е да пожелаеш детето ти да не се е раждало.
— Да. Не знам. Разбира се, трябва да съжаляваш за смъртта на Мик. Той беше невинен, нямаше нищо общо с историята. Но не можеш да съжаляваш за Сара. Наистина е странно, нали?
— Всичко свързано с Алис е странно. Всичко.
За известно време оставаме безмълвни, всеки потънал в собствените си мисли, сред собствените си демони.
— Липсваше ми — казвам най-после. — До тази вечер не си бях дала сметка колко много ми липсваше. Но наистина ми липсваше. Ужасно.
— И ти на мен. Единствената разлика е, че аз си давах сметка колко много ми липсваше ти. Още от деня, когато заминах.
— Но не се опита да поддържаш връзка с мен?
— Не. — Той свива рамене. — Преди смъртта на Алис нарочно не те потърсих. Просто мислех, че ако го направя, ще ми е прекалено трудно да остана в чужбина. Щеше да ми е прекалено трудно да разговарям с теб. Да усещам липсата ти. Липсата на Алис. А после, когато тя умря, изпаднах в шок. Мисля, че бях в депресия. В дупка. А после, след известно време, просто не знаех дали ще искаш да имаш нещо общо с мен. Но исках да ти кажа толкова много неща. Пишех ти стотици дълги имейли, но накрая ги изтривах.