Кураж.
— Ало? — отговаря той почти незабавно.
Аз обаче не мога да промълвя нито дума. Внезапно ме обзема ужас. Поставям ръка над говорителя и призовавам цялата си енергия просто за да продължа да дишам.
— Ало? — отново казва той, а после: — Катрин? Ти ли си? Катрин?
Издавам някакъв звук на потвърждение — изписукване или стенание, не съм сигурна — и го чувам как въздъхва. Това е въздишка на облекчение и щастие и аз изведнъж разбирам колко важно е за него моето обаждане.
— Можеш ли да дойдеш, Роби? — Сега гласът ми е по-овладян, по-плътен, отколкото съм очаквала. — Днес? Веднага?
— Да. Съвсем скоро ще съм там. Възможно най-бързо.
Не се опитва да се преструва на спокоен или да прикрива ентусиазма си и аз си спомням колко много го харесвам, колко забавен, мил, добър и щедър е той. И знам, без никакво съмнение, че съм направила правилния избор.