Това беше времето, когато бебето бе направено, не можеше да има съмнение. През целия следващ ден Ясмина мечтаеше да се омъжи за Ричи и да го има в обятията си през нощите на целия си живот. Но в края на онази седмица, той изчезна от Солсбъри — някой каза, че е избягал, за да се присъедини към тайна нелегална армия, която ще насочи ударите си против Съществата. И никой повече не чу нищо за него.
Енди. Еди. Ричи.
Сега тя отново се намираше в склада, смъкнала панталоните си, но с голяма лъснала подутина на корема си, който й изпращаше агонизиращи послания и срам, разтърсващи тялото й. Единствената й завивка бе прост тъкан чаршаф, който вонеше на разлято по него готварско масло. Около полунощ нещо в нея се бе спукало и околоплодната й вода изтече. Беше се случило докато се влачеше по стълбата, за да изчака ужаса на най-голямото нещастие през нейния живот и края на събитията. Контракциите идваха все по-често, като малки земетресения в нея. Може би беше два или четири часа през нощта. Колко дълго щеше да трае? Още един час или може би още шест? Дванайсет ли?
Да стане ли по-отстъпчива и да повика Айша?
Не, не. Нямаше да има смелостта. През ранната нощ гласовете от улицата достигаха до нея. Звук на стъпки. Беше странно да викаш и да се разхождаш по улицата толкова късно. Коледното пируване не бе обичайно за нощ като тази. Беше трудно да се разбере за какво говорят, но извън разбъркания говор се чу достатъчно ясно:
— Извънземните! Те са разрушили Стоунхейдж и са го отнесли надалече!
— Хващай товарната кола, Чарли, да отидем там и да видим!
Да разрушиш Стоунхейдж. Странно, много странно. За какво са го направили? Ясмина се чудеше, но болките й станаха толкова големи. Е, точно сега не беше способна да мисли за Стоунхейдж, нито за Съществата, които по някакъв начин бяха свалили от власт непобедимия бял човек, и само с мигане на окото си бяха започнали да управляват света. Нищо друго не я интересуваше, освен събитието, което я очакваше и пламъците изгарящи мозъка й, както и вълнуването на корема й — неумолимите движения предвестяващи зората.
Това беше нещо.
— Хвала на Аллах, Повелителя на света, Милостивият и Щадящият — мърмореше тя боязливо. — Не е добре без Аллах и Мохамед, Неговия пророк.
И отново:
— Хвала на Аллах, Повелителя на света.
И отново.
И отново.
Болката беше ужасна и я разкъсваше широко разтворена.
— Абрахам, Исак, Ишмаил! — стенеше и НЕЩОТО започна да се движи спираловидно във вътрешността й, като тирбушон, оставящ гореща следа в нейната плът. — Мохамед! Мохамед! Мохамед! Не е добре без Аллах! — избликваха думите й, вече не толкова боязливо. Колко добри бяха те, ако не бяха в състояние да я спасят? Нека Мохамед и Аллах да го направят, ако действително съществуват, за нея невинната и неуката, чиито живот просто започваше. И внезапно, като огнено копие разкъсващо вътрешностите й сякаш щеше да спука бедрените й кости, в съзнанието й се отприщи поток от други имена — Мойсей, Соломон, Исус, Дева Мария, дори позабравените индуски Шива, Кришна, Шакти и Кали — тя се надяваше всеки от тях да може да й помогне, който и да е, който и да е, който и да е…
Тя изпищя три пъти — къс остър и пронизителен писък.
После почувства ужасно вътрешно извиване и бебето се измъкна от нея изненадващо бързо. Последва го поток от кръв, която като червена река се разливаше по нещата й и не спираше да блика.
Ясмина разбра, че е тръгнала към смъртта.
Беше се случило нещо несправедливо. Бе излязло от нейните вътрешности, а тя трябваше да умре. Беше й абсолютно ясно. Само няколко момента след раждането я обхвана някакво зловещо спокойствие. Нямаше сили за повече писъци или дори да погледне бебето. То беше някъде отдолу, върху постланите на пода неща. Тя легна по гръб, в растящата локва от кръв и пот. Вдигна ръце към тавана и ги отпусна, за да стисне твърдите си, наляти с мляко гърди. Не назова отново свещените имена. Трудно можеше да си спомни дори своето собствено.
Ясмина ридаеше тихо. Тя трепереше и се опитваше да не се движи, защото с това сигурно щеше да влоши кръвоизлива.
Измина един час, а може би седмица или година.
След това изпълнен със силна болка глас се разнесе в тъмнината над нея:
— Какво се е случило, Ясмина? О, Боже мой, Боже мой, Боже мой! Твоят баща ще умре!
Беше Айша. Наведена над нея я поглъщаше с поглед. Силната й ръка повдигна главата й и я насочи към топлите си майчински гърди.
— Можеш ли да ме чуеш, Ясмина? О, Ясмина! Боже Господи, Боже Господи! — зави с горестен глас, който изригваше от гърлото й, като гейзер от земята. — Ясмина! Ясмина!