— Спри! — едва произнесе тя, задъхвайки се. — Спри, не мога повече! — Свободната й ръка бе притисната в хълбока й, който я изгаряше, все едно в него бе забит разтопен гвоздей.
И той се спря. Бяха напуснали жилищния район и сега се намираха на ъгъла на Крауч Лейн и Норис Роуд. Надписът от другата страна на Норис Роуд гласеше, че са на километър разстояние от Слотър Тауън.
— Таун? — подсказа й Ветър.
— Не — отвърна Дорис. — Слотър Тауън, с „ъ“ пред „н“-то.
Реймънд загаси в пепелника цигарата, която бе взел от Фарнъм.
— Е, аз потеглям — заяви той и се вгледа изпитателно в младия си колега. — Моят любимец трябва повече да се грижи за здравето си. Има големи тъмни кръгове под очите. Растат ли ти косми по дланите и между пръстите, миличък? — Той гръмко се закиска.
— Някога да си чувал за Крауч Лейн? — невъзмутимо попита Фарнъм.
— Имаш пред вид Крауч Хил Роуд ли, красавецо?
— Не, имам пред вид точно Крауч Лейн.
— За сефте чувам за такава улица.
— А за Норис Роуд?
— Да, такава улица има в Бейсингсток, тя се отклонява от главната.
— Не, не там.
— Е, тука няма такава улица, момченце.
По някаква причина, съвършено непонятна за него — жената явно беше чалната — Фарнъм продължаваше настойчиво с въпросите си. — А Слотър Тауън?
— Тауън, казваш? Не Таун?
— Да, точно така.
— Никога не съм чувал за него, но ако бях, щях да го заобикалям от километър.
— Защо?
— Ами защото на древния език на друидите „тауън“ е мястото, където са се извършвали ритуални жертвоприношения — с други думи, там ти изваждали очите и черния дроб. — Затягайки колана на якето си, Реймънд излезе от участъка.
Фарнъм го изпроводи с разтревожен поглед. Няма начин, със сигурност сержантът си измисли това за друидите, каза си той. Всичко, което един тъп полицай като Сид Реймънд би могъл да знае за друидите, би се събрало на върха на топлийка, и даже би останало място за „Отче наш“.
Ясно. Но дори и, ако Реймънд наистина е чул отнякъде такива сведения за друидите, това никак не променя обстоятелството, че жената положително си е загубила ума.
— Сигурно полудявам — каза Лони и се засмя с трепет в гласа си.
Дорис погледна часовника си и видя, че по някакъв начин вече беше станало осем без петнайсет. Светлината се бе променила; по-рано беше чисто оранжева, докато сега бе преляла в наситено тъмночервено. Тя се отразяваше от витрините на магазините по Норис Роуд и обливаше в засъхнала кръв шпила на църквата отсреща. Слънцето приличаше на смачкан балон на хоризонта.
— Какво се случи там, Лони? — попита Дорис. — Какво се случи там?
— Освен това загубих и сакото си. Дяволски неприятно.
— Ти не го загуби, ти го свали и го захвърли! То беше цялото покрито с…
— Не говори глупости! — озъби се Лони. Очите му обаче не бяха сърдити; те изглеждаха меки, потресени, неспособни да фокусират погледа си. — Загубих го и това е!
— Лони, какво се случи, след като се провря през живия плет?
— Нищо. Хайде да не говорим за това. Къде се намираме сега?
— Лони.
— Не си спомням — произнесе той по-меко. — Всичко ми е като в мъгла. Стояхме един до друг после чухме този звук след това се втурнах да бягам. Това е всичко, което си спомням. — След което добави с изплашен детски глас. — Откъде накъде ще захвърлям сакото си? То си ми харесва. Пасваше си перфектно с панталоните. — Той отметна назад глава и се заля в плашещ безумен смях. Дорис разбра, че онова, което бе видял зад живия плет, най-малкото отчасти бе оказало влияние върху психиката му. Тя не беше уверена, че нещо подобно не би се случило и с нея, в случай че тя също бе надзърнала там. Но това нямаше значение. Сега най-важното бе да се измъкнат оттук. Да се махнат оттук и да се върнат в хотела при децата.
— Хайде да вземем такси. Искам да се прибера вкъщи.
— Но Джон — започна Лони.
— Майната му на Джон! — извика тя. — Тук става нещо, нищо не е както трябва, затова искам да си хвана такси и да се прибера в хотела!
— Е, добре, щом така искаш. — Лони прокара трепереща ръка по челото си. — Съгласен съм с теб. Проблемът се състои единствено в това, че не виждам пукнато такси наоколо.
Честно казано, по Норис Роуд не се забелязваше никакъв транспорт. Това беше просторна улица, покрита с паваж. Точно по средата й се проточваха стари трамвайни релси. На отсрещната страна на улицата, пред магазинче за цветя, бе паркиран старинен триколесен автомобил от серия „Д“. Не много далеч от него, от тяхната страна, подпрян на стойката си, стоеше леко наклонен под ъгъл мотоциклет „Ямаха“. Това бе всичко. До ушите им достигаха смътни звуци на автомобилно движение, но те идваха отнякъде много далеч.