— Може би улицата е затворена поради ремонт — промърмори Лони и направи нещо изключително странно, странно най-малкото за него, защото при обичайни обстоятелства той бе спокоен и уверен в себе си мъж. Той се обърна да погледне през рамо, сякаш опасявайки се, че някой ги преследва.
— Да тръгнем пеш — каза тя.
— Накъде?
— Накъдето и да е, само да е по-далеч от Крауч Енд. Ако се махнем от този квартал, ще успеем да намерим и такси. — Внезапно тя почувства увереност в това — макар и само в това.
— Добре — сега той прояви пълната готовност да предостави контрола над нещата в нейни ръце.
Те тръгнаха по Норис Роуд по посока на залязващото слънце. Далечният шум от автомобилно движение не се променяше — той като че ли нито се отдалечаваше, нито се приближаваше. Това напомняше постоянния напор на вятъра. Чувството за пълна самота и изолация започна да й действа на нервите. Струваше й се, че ги следят, опитваше се да прогони това натрапчиво усещане, но не можеше. Ехото повтаряше звука от собствените им стъпки.
„ШЕСТДЕСЕТ ДУШИ ИЗЧЕЗВАТ ПОД ЗЕМЯТА. УЖАСНА ТРАГЕДИЯ“
Случилото се зад живия плет все по-силно и по-силно действаше на съзнанието й, докато накрая тя не издържа и попита отново:
— Лони, какво се случи там?
— Не помня. И не искам да си спомням — просто отвърна той.
Минаха покрай някакъв закрит пазар. Купчина кокосови орехи, напомнящи изсушени човешки глави, се виждаха зад витрините. После видяха автоматична пералня, в която белите машини бяха отделени от обезцветените розови стени, подобно на четвъртити зъби, изпопадали от изгнили венци. Минаха покрай изцапана със сапун витрина, на която пишеше: „ДАВА СЕ ПОД НАЕМ ПОМЕЩЕНИЕ ЗА МАГАЗИН“. Зад сапунените петна нещо помръдваше и Дорис забеляза, че оттам я гледа розовата, осеяна с белези муцуна на стар котарак. Същия сив котарак.
Дорис прецени действията на организма си и заключи, че я обхваща непрекъснато увеличаващ се ужас. Струваше й се, че вътрешностите й бавно пълзят вътре в стомаха й. В устата си усещаше рязък и противен привкус, сякаш я бе изплакнала с неприятна дезинфекционна течност. По паважа на Норис Роуд се стичаше свежата кръв на залеза.
Приближаваха някакъв подлез. В него цареше непрогледен мрак. Страх ме е, спокойно съобщи съзнанието й. Не мога да мина оттам, там може да се случи какво ли не, моля ви, не мога.
Друга част от съзнанието й я запита дали ще издържи, ако им се наложи да се върнат обратно, покрай празната витрина с обикалящия вътре котарак (по какъв начин е попаднал от ресторанта в магазина? По-добре не питай и не се замисляй за това твърде дълбоко), покрай пералнята, приличаща на зейнала уста, покрай Пазара на Изсушените Глави. Не, никой не може да я накара да мине през тъмния подлез.
Сега бяха застанали точно пред входа му. Странно боядисан влак с шест вагона — бял като кост — се материализира изведнъж пред тях, изтрополявайки над подлеза с шокираща внезапност, досущ като стоманена невеста, забързана да срещне no-скоро своя годеник. Изпод колелата изскочиха ярки искри. И двамата мигом се отдръпнаха назад, а Лони извика от изненада. Тя се вгледа в мъжа си и забеляза, че през последния час той се бе превърнал в някого, когото тя не беше виждала никога преди и изобщо не бе подозирала за съществуването му. Косата му изглеждаше посивяла и докато тя се мъчеше с всички сили да се убеди, че това е само игра на светлината, именно видът на косата му предопредели решението й. Лони не беше в състояние да се върне. Следователно единственият възможен път пред тях си оставаше подлезът.
— Да тръгваме — каза тя, хващайки го за ръката. Дорис здраво стисна пръстите на Лони в своите, за да не усети той как трепери собствената й ръка. — Колкото по-бързо започнем, толкова no-скоро ще свършим. — Тя се запъти напред, а той послушно я последва.
Почти бяха преминали подлеза — той се оказа доста късичък, помисли си с облекчение тя — когато нечия ръка изведнъж я хвана за рамото.
Дорис не извика. Дробовете й сякаш се бяха сплескали, подобно на малки, смачкани хартиени пакети. Съзнанието й искаше да се освободи от тялото й и да отлети напред. Ръката на Лони се изтръгна от дланта й. Той обаче изглежда изобщо не забеляза. Съпругът й вървеше от другата страна — за секунда тя зърна неговия силует, висок и слаб, на фона на яростните, кървави цветове на залеза — след което изчезна.
Ръката, сграбчила рамото й, напомняше лапата на маймуна — космата и силна. Тя неумолимо я дърпаше към тежката прегърбена фигура, притаена край покритата със сажди бетонна стена. Силуетът й бе сгърчен в двойната сянка между две бетонни подпори и Дорис можеше да съзре единствено очертанията й очертанията на фигурата и двете светещи зелени очи.