— Дай ни цигарка, скъпа — произнесе хриптящ глас с характерен кокни акцент, и тя почувства миризмата на сурово месо, пържено в картофена мазнина, както и нещо сладко-отвратително, такова, което остава на дъното на кофите за боклук.
Тези зелени очи бяха котешки. Внезапно жената получи смразяващото предчувствие, че ако изгърбената фигура излезе от сенките, то Дорис ще види млечнобялата ципа, покрила очите, розовите резки на белезите и снопчетата опърпана сива козина.
Тя се изтръгна от хватката, отстъпи назад и усети как нещо проряза въздуха недалеч от нея. Ръка? Или нокти? Плющящ, съскащ звук.
Още един влак премина над главата й. Грохотът му беше потресаващ — той сякаш пронизваше мозъка й. Отгоре, подобно на черен сняг, се посипаха сажди. Тя се втурна да бяга, обхваната от сляпа паника, за втори път през тази вечер не знаейки накъде отива или за колко време.
Споменът за изчезването на Лони бе онова, което я накара да се върне обратно. Тя се подпря на една тухлена стена, задъхвайки се, поемайки въздуха на огромни глътки, разтърсващи цялото й тяло. Все още се намираше на Норис Роуд (или поне така й се струваше, каза тя впоследствие на двамата полицаи; широката просторна улица бе застлана с паваж, а трамвайните релси се простираха по средата й), обаче изкорубените, запустели магазинчета бяха отстъпили място на занемарени, разнебитени складове. „ДОУГЛИШ И СИН“, пишеше на една изцапана със сажди табела. Втори надпис — „АЛХАЗРЕД“ — бе изрисуван със старинни зелени букви на избеляла тухлена стена. Под названието се виждаха множество арабски криволици и чертички.
— Лони! — извика тя, но не чу даже собственото си ехо, въпреки пълната тишина (не, не пълната тишина, каза тя на полицаите после, продължаваше да се чува шумът от движение в далечината, и звукът като че ли идваше от по-близо, в сравнение с преди, макар и не много). Думата, обозначаваща името на съпруга й, падна, както й се стори, от устата й право на земята — като камък. Кръвта на залеза се замени от хладната сива пепел на здрача. За първи път й хрумна мисълта, че докато се намира тук, в Крауч Енд — ако действително се намираше в Крауч Енд — може да настъпи нощта, и от тази мисъл пипалата на ужаса отново я обгърнаха.
Тя разказа на Ветър и Фарнъм, че за неизвестния период от време между пристигането й до телефонната кабина и заключителния, финален ужас, не е забелязала съзнанието й да се впуска в някакви размишления, в някакви логически, свързани и подредени мисли. Тя просто реагираше на събитията, подобно на изплашено животно. А сега бе останала и сама. Имаше огромна нужда от Лони, съзнаваше това, но нищо повече. Въобще не й дойде на ум да си помисли защо този район, намиращ се на разстояние не повече от седем километра от Кеймбридж Съркъс, се оказа напълно изоставен.
Дорис Фрийман продължи да се движи нататък, викайки своя мъж. Както преди, гласът й не пораждаше никакво ехо, за разлика от звука от крачките й. Сенките започваха да обхващат Норис Роуд. Небето над главата й бе станало пурпурно. Сигурно ставаше дума за някакво следствие от играта на сенките, а може би се дължеше на изнемогата и изтощението й — но й се струваше, че складовете като че ли се накланят към улицата — гладно и хищно. Прозорците, покрити с многогодишен слой мръсотия — а навярно и вековен — сякаш я наблюдаваха. Названията на табелите ставаха все по-странни, дори безумни, или поне невъзможни за произнасяне. Гласните се намираха не там, където трябва, а съгласните се групираха по такъв начин, че бяха недостъпни за който и да е човешки език. На една табела бе написано „КТХУЛУ КРИОН“, след което имаше изобилие от арабски завъртулки. Друга гласеше „ЙОГСОДОТ“, а следващата — „Р’ЛЙЕХ“. Но най-отчетливо Дорис бе запомнила следния надпис: „НРТЕСН НЙАРЛАТХОТЕП“.
— Как изобщо успяхте да запомните подобна идиотска безсмислица? — попита Фарнъм.
Дорис Фрийман бавно и уморено поклати глава:
— Нямам представа. Наистина не знам. Това е като кошмар, който искате от все сърце да забравите, веднага след като сте се събудили, но той никога не ви напуска, както се случва с повечето сънища; вместо това продължава да ви преследва за още дълго време.
Норис Роуд се простираше, както изглеждаше, в безкрая — павирана улица, разсечена от релсите на отдавна спрелите трамваи. И макар че Дорис продължаваше да върви — тя не би повярвала, ако й бяха казали, че е в състояние да бяга, независимо че по-късно, ако се вярва на разказа й, беше побягнала — бе спряла да зове Лони. Тя бе овладяна от ужас, неизразим ужас, ужас толкова всеобхватен, че не би повярвала, ако някой й беше казал, че човек е в състояние да се сблъска с него, без да изгуби разсъдъка си или да умре. Дорис можеше да обясни страха си само по един начин, но дори това, каза по-късно тя, едва започваше да покрива огромното пусто пространство, зейнало вътре в сърцето и съзнанието й. Тя сподели пред двамата полицаи, че се чувствала тъй, сякаш не се намира повече на земята, а на някаква друга планета, на място толкова чуждо, че човешкият ум изобщо не е в състояние да си го представи. Дори ъглите тук изглеждаха други, различни — да не говорим за цветовете. А всичко останало, но да се говори за това е безсмислено.