Тя вървеше под небето с цвят на презряла слива, между зловещо надвисналите здания, надявайки се единствено, че някога, незнайно кога, всичко това ще приключи.
Така и стана.
Тя забеляза две фигури на тротоара отпред — това бяха децата, които тя и Лони бяха видели по-рано. Момченцето приглаждаше с ръката си щипка разрошените коси на момиченцето.
— Това е жената от Америка — каза момчето.
— Тя се изгуби — забеляза момичето.
— Изгуби своя мъж.
— Изгуби се по пътя.
— Намери тъмния път.
— Намери пътя, който води към ямата.
— Изгуби надежда.
— Намери Виещия сред звездите.
— Изяждащия измеренията.
— Слепия свирач.
Думите им звучаха все по-бързо и по-бързо, като литания, обсебваща духа, като стремително движещ се тъкачен стан. Главата й се замая, а погледът й не спираше да се мести от момченцето към момиченцето и обратно. Зданията се накланяха все повече и повече. На небето се появиха звезди, но това бяха чужди звезди, не тези, които й се искаше да види, когато беше малко момиче, тези, под чиято светлина мечтаеше да слуша думите на любовта, когато беше млада жена. Това бяха безумни звезди в чудовищни съзвездия, ръцете й закриха ушите й, но те не бяха в състояние да преградят пътя на звуците, и най-накрая тя закрещя:
— Къде е мъжът ми? Къде е Лони? Какво направихте с него?
Настъпи тишина. След това момиченцето отвърна:
— Той слезе долу.
Момченцето:
— Отправи се към Козирога с Хилядното Потомство.
Момичето се усмихна — усмивката й беше злобна, изпълнена с порочна невинност.
— Той нямаше друг избор, нали? Той носеше знака. Вие също ще го последвате.
— Лони!!! Какво направихте с…
Момченцето вдигна ръка и започна монотонно да напява, сякаш свиреше на флейта — тя не разбираше езика, но звученето на думите едва не унищожи и последните остатъци от здравия разум на Дорис Фрийман, запращайки я в обятията на парализиращ страх.
— И тогава улицата започна да се движи — каза тя на Фарнъм и Ветър. — Паважът взе да се огъва като килим. Паветата се издигаха и сгромолясваха, издигаха и сгромолясваха. Трамвайните релси се изтръгнаха от земята и полетяха във въздуха — прекрасно си спомням това, спомням си го, както си спомням и светлината от звездите, която се отразяваше в тях — и накрая паветата започнаха да се издигат във въздуха, отначало едно по едно, а после на цели купчини. Те просто изчезваха в тъмнината. Когато се изскубваха от пръстта, се чуваше остър, раздиращ звук. Мъчителен, тежък звук така сигурно звучи земетресението. И тогава нещо започна да се появява.
— Какво? — попита Ветър. Той се бе наклонил напред, а очите му се впиваха в лицето й. — Какво видяхте? Какво представляваше то?
— Пипала — произнесе тя бавно, сякаш запъвайки се. — Мисля, че бяха пипала. Но изглеждаха дебели, като стари бананови дървета, сякаш всяко едно от тях се състоеше от хиляди тънки стволове и по тези пипала се виждаха розови изпъкналости, подобни на смукала само дето от време на време напомняха на човешки лица. Едно от тях приличаше на лицето на Лони и всички бяха изкривени, все едно са в мъчителна агония. А под тях, в тъмнината под земята, имаше нещо друго. Нещо, напомнящо огромни очи.
И тогава тя замълча, неспособна да продължи разказа си, а както се изясни и впоследствие, нямаше и какво повече да се разказва. После тя помнеше единствено това, че седеше, трепереща от страх, край вратата на затворен павилион за вестници. Навярно там би си и останала, беше казала на полицаите, ако не бе видяла как в двете посоки на улицата не се носят автомобили, облени от светлината на дъгообразните натриеви лампи на уличното осветление. Пред нея се мярнаха две фигури и Дорис се прилепи по-плътно до вратата, опасявайки се, че това са онези същите зли деца. Но в този момент тя забеляза, че това са младеж и девойка, хванати за ръце; младежът говореше нещо за новия филм на Мартин Скорсезе.