Фарнъм приготви кафето и го донесе в стая номер три — обикновено бяло помещение, в което имаше изподраскана маса, четири стола и голям съд за вода в ъгъла. Ветър постави чашката пред американката.
— Ето, госпожо — каза той. — Това може да ви поуспокои малко. Ако искате захар.
— Не мога да пия това — прошепна тя. — Не мога — в този момент жената стисна порцелановата чаша — отдавна забравен сувенир от Блекпул — с двете си ръце, сякаш опитвайки се да се стопли. Ръцете й трепереха и на Фарнъм му се искаше да й каже да постави чашата на масата, за да не разлее кафето и да си изгори пръстите.
— Не мога — отново промълви тя. После поднесе чашата към устните си, все още стискайки я с двете си ръце, досущ както правят децата, когато пият бульон, и започна да пие. Когато погледът й срещна техния, той беше детски поглед — смутен, изморен, умоляващ и в същото време поддържащ дистанция. Като че ли случилото се я бе потресло още в младостта й, все едно някаква невидима ръка се бе спуснала от небето и бе отнесла последните двайсет години от живота й, оставяйки в тази малка бяла стаичка за разпити в Крауч Енд едно дете, облечено в дрехите на възрастен американец.
— Лони — прошепна тя. — Чудовища. Ще ми помогнете ли? Можете ли да ми помогнете? Моля ви, помогнете ми! Може би все още е жив. Може би. Аз съм американска гражданка! — внезапно извика тя и после, сякаш бе казала нещо срамно, избухна в ридания.
Ветър я потупа по рамото.
— Е, госпожо. Мисля, че ще успеем да ви помогнем да намерите вашия Лони. Това е съпругът ви, нали?
Тя кимна, без да престава да плаче.
— Дани и Норма останаха в хотела с бавачката си, те спят, чакат го да се върне и да ги целуне.
— Сега ви моля да се успокоите и да ни разкажете какво се случи всъщност.
— И къде се случи — добави Фарнъм.
Ветър мигновено го стрелна с поглед и се намръщи.
— Точно там е работата! — възкликна жената. — Нямам никаква представа къде се случи! Дори не съм уверена, че се е случило изобщо, знам само, че беше ужасно!
Ветър извади бележника си.
— Как се казвате, госпожо?
— Дорис Фрийман. Съпругът ми е Леонард Фрийман. Настанихме се в хотел „Интерконтинентал“. Ние сме американски граждани. — Този път споменаването на гражданството й изглежда донякъде я успокои. Тя пи още няколко глътки от кафето и остави чашата на масата, Фарнъм забеляза, че дланите й са адски зачервени. Ще почувстваш болката от изгарянето по-късно, милинка, помисли си той.
Ветър записваше всичко в бележника си. После хвърли бегъл поглед на Фарнъм, който почти не забеляза това.
— Вие тук на почивка ли сте? — попита Фарнъм американката.
— Да, две седмици тук и една седмица, която възнамерявахме да прекараме в Испания, в Барселона. Но нали това няма да ни помогне да намерим Лони? Защо ми задавате такива глупави въпроси?
— Опитвам се да се запозная с вашето неотдавнашно минало, госпожо Фрийман — отвърна Фарнъм. Без да го осъзнават, и двамата полицаи говореха с тих и успокояващ глас. — А сега ни разкажете какво точно се случи с вас. Няма нужда да подбирате думите, просто ни разкажете всичко, което ви идва наум.
— Защо в Лондон е толкова трудно да се намери такси? — внезапно попита американката.
Фарнъм не знаеше какво да й отговори, но Ветър реагира веднага на този въпрос, сякаш имаше непосредствено отношение към случилото се.
— Трудно ми е да ви обясня, госпожо. Отчасти заради голямото количество туристи. А защо ви интересува това? Трудно ви беше да намерите такси, за да дойдете в Крауч Енд?
— Да — отговори жената. — Излязохме от хотела в три часа и отидохме в книжарница „Хачард“. Това е на Кеймбридж Съркъс, нали така?
— Недалеч от него — съгласи се Ветър. — Прекрасен голям магазин за всякаква литература, нали, госпожо?
— Без никакви усилия си хванахме такси от „Интерконтинентал“, те стоят там на опашка. Но когато излязохме от книжарницата, не забелязахме нито една кола. Накрая едно такси се спря, обаче шофьорът само се засмя и поклати глава, когато Лони му каза, че трябва да отидем в Крауч Енд.
— Това е вярно, те често се държат като истински задници, когато трябва да пътуват до някой от крайните квартали — извинете грубостта ми, госпожо.
— Той даже се отказа от единия паунд бакшиш — каза Дорис фрийман и в гласа й прозвуча онова недоумение, толкова характерно за американците. — Чакахме близо половин час, докато един шофьор не се съгласи да ни откара дотук. По това време вече бе станало пет и половина, а може би и пет и четирийсет и пет. И тогава Лони откри, че е загубил адреса.