Таксито спря пред унил на вид ресторант с малък надпис на витрината. Той съобщаваше, че заведението „има лиценз“, а далеч по-големите букви известяваха, че в ресторанта се продава сос къри за вкъщи. На перваза под надписа спеше гигантска сива котка. До ресторанта се издигаше самотна телефонна кабина.
— Ето телефон, господине — каза шофьорът. — Разберете какъв е адресът на вашия приятел, и аз ще го открия.
— Ще се постарая — усмихна се Лони и излезе от колата.
Дорис постоя за няколко секунди в таксито, след което също излезе навън и се качи на тротоара, решила да раздвижи за малко краката си. На улицата още духаше горещият вятър. Той притисна полата в коленете й и буквално залепи една опаковка от сладолед за глезена й. Дорис с погнуса я отстрани. Когато вдигна глава, забеляза, че се взира през прозореца на ресторанта право в големия сив котарак. Той също се вгледа в нея, едноок и невъзмутим. Половината му муцуна бе изподрана в някаква отдавнашна схватка. Вместо козина по нея се виждаше изродена и гола розовееща плът, осеяна с белези, а на мястото на окото се белееше млечнобяла ципа.
Котаракът беззвучно измяука, вперил поглед в нея иззад стъклото.
Изпълнена с отвращение, тя се приближи до телефонния автомат и се загледа вътре през мръсните стъкла на кабината. Лони събра палец и показалец в знак, че всичко е наред, и й намигна. После пусна монета в прореза на автомата, набра някакъв номер и започна да говори. Беззвучно — заради стъклото — се засмя. Съвсем като котарака. Дорис се огледа в търсене на сивата котка, но на прозореца на ресторанта нямаше никой. В сумрака отзад се виждаха бели столове, поставени с краката нагоре върху бели маси, както и някакъв старец, който търкаше пода с мокър парцал. Обръщайки се обратно, тя забеляза, че Лони нещо си записва. Той прибра химикалката в джоба на сакото си, поднесе към лицето си лист хартия — Дорис забеляза написания на нея адрес — каза нещо в слушалката, остави я на мястото й и излезе от кабината.
Лони триумфално размаха листчето към нея.
— Виждаш ли, ето го — в този момент очите му надзърнаха зад рамото й и той изведнъж се намръщи. — А къде изчезна този дяволски автомобил?
Дорис се обърна. Таксито го нямаше. Там, където бе стояло до преди малко, сега се виждаше единствено празно място, бордюрът и някакви смачкани хартии, лениво поклащащи се в канавката под поривите на вятъра. От другата страна на улицата две деца се захилиха, прегърнали се едно друго. На Дорис й направи впечатление, че едното има уродлива ръка, напомняща щипка на рак или скорпион. Тя си помисли за националната система за здравеопазването — това беше нейна грижа. Децата продължаваха да ги наблюдават от отсрещната страна, видяха, че Дорис ги гледа, и отново се прегърнаха, кискайки се.
— Не знам — отговори тя, чувствайки се замаяна и сякаш не на себе си и. Тази горещина, неумолимият вятър, чиято сила ни най-малко не отслабваше, почти нарисуваната светлина.
— По кое време става това? — внезапно попита Фарнъм.
— Нямам никаква представа — отвърна Дорис Фрийман, изгубила нишката на повествованието. — Мисля, че беше шест часа. Или седем без двайсет.
— Добре, продължавайте — кимна Фарнъм, отлично съзнавайки, че през август залезът никога не започва — дори и по най-приблизителни сметки — по-рано от седем и половина.
— Какво направи този шофьор? — попита Лони, все още оглеждайки се наоколо. Изглежда смяташе, че раздразнението му би могло незабавно да върне таксито на предишното място. — Просто запали двигателя и потегли?
— Може би, когато ти вдигна ръка — Дорис, вдигайки ръка, повтори същия знак, който бе направил Лони в телефонната кабина. — Може би, когато ти направи ето така, той е решил, че повече не ни е необходим.
— Доста време би ми отнело да го убедя да си тръгне, без да платя онези два паунда и пет пенса, които показваше броячът. — Лони изпръхтя недоволно и се приближи до канавката. От другата страна на Крауч Хил Роуд двете деца продължаваха да се кикотят.
— Хей! — извика Лони. — Хей, деца!
— Вие американец ли сте, господине? — попита момчето с ръката-щипка.
— Да — усмихна се, кимвайки, Лони. — Видяхте ли тук една кола? Такси? Да знаете накъде потегли?
Децата се замислиха над въпроса му. До момчето стоеше момиченце на пет годинки с невчесани кестеняви коси, щръкнали в най-различни посоки. Тя се приближи до бордюра на противоположната страна на улицата, сложи ръчичките си около устата като мегафон и, продължавайки да се киска, изкрещя към тях: