— Дотук всичко е наред, нали? — попита я Лони.
— Да, но всъщност — започна тя, но тъкмо в този момент се дочуха нечии тихи стонове.
И двамата мигом се спряха. Звукът идваше точно отдясно пред тях, оттам където високият жив плет ограждаше неголямо дворче. Лони веднага се насочи натам, обаче Дорис го сграбчи за ръката.
— Не отивай там, Лони! — помоли го тя.
— Какво значи „не отивай там“? — учуди се той. — Там някой има нужда от помощ.
Тя го последва с нервни крачки. Оградата от жив плет бе висока, но не особено дебела. Лони я разгърна с усилие и видя неголям четвъртит участък, обграден от цветя. Ливадата беше яркозелена. Само в центъра й се забелязваше някакво черно димящо петно — или поне така й се стори на пръв поглед. Когато отново надзърна иззад рамото на Лони — раменете на мъже й бяха твърде високи, за да погледне през тях — Дорис видя яма в земята, чиито очертания напомняха тези на човек. От нея се издигаха струйки дим.
„ШЕСТДЕСЕТ ДУШИ ИЗЧЕЗВАТ ПОД ЗЕМЯТА. УЖАСНА ТРАГЕДИЯ.“
Стоновете идваха от ямата и Лони започна да си пробива път през живия плет в посока към нея.
— Лони — повтори Дорис. — Моля те, не отивай там.
— Някой има нужда от помощ — отвърна той и се провря през живия плет, съпроводен от изпращяването на късащия се плат. Тя забеляза как той се приближава към дупката, след което живият плет се събра отново пред нея в непроницаема стена. В съзнанието й се отпечата смътният силует на вървящата напред фигура. Дорис се опита да го последва, но усилията й бяха възнаградени единствено от драскотините от късите клонки на живия плет — блузата й беше без ръкави.
— Лони! — извика тя мъжа си, внезапно връхлетяна от необясним страх. — Лони, върни се!
— Една минутка, мила!
Къщата зад живия плет се взираше в нея равнодушно и безстрастно.
Стоновете продължаваха, но сега звучаха някак си ниско — гърлено, почти ликуващо. Нима Лони не чуваше това?
— Хей, има ли някой там? — дочу тя гласа на Лони. — Там има О-о! Хей! Господи!!! — внезапно изкрещя съпругът й. Тя никога по-рано не го бе чувала да крещи, и сега краката й се подкосиха от вика му. С трескав поглед тя се заоглежда наоколо, стараейки се да намери някаква пролука в плета, някаква пътечка, каквото и да е, но не откри нищичко. Пред очите й изплуваха образите на мотоциклетистите, за секунда заприличали на плъхове, котаракът с порозовялата от белези муцуна, момченцето с уродливата ръка, приличаща на щипка.
— Лони! — опита се да изкрещи тя, но не успя да издаде нито звук.
Иззад живия плет се дочу шум от боричкане. Стоновете бяха изчезнали. На тяхно място се бяха появили мокри, мляскащи звуци. Изведнъж Лони изскочи обратно през гъвкавите прашнозелени клонки, сякаш някой го бе блъснал силно. Левият ръкав на сакото му беше разкъсан и изцапан с някаква черна мръсотия, която димеше също както и самата яма.
— Дорис, бягай!
— Лони, какво…
— Бягай! — Лицето му беше пребледняло като платно.
Дорис панически се заоглежда в търсене на полицай. Или въобще на когото и да било. Обаче Хилфилд Авеню беше, както изглеждаше, част от някакъв огромен запустял град, и тя не забеляза никакви признаци на живот или движение. Тогава тя погледна назад към живия плет и в този момент забеляза още нещо, провиращо се през него, нещо по-черно от чернотата, което й се стори пълна противоположност на познатия й свят.
И то издаваше тези мляскащи звуци.
Мигновение — и късите клонки на живия плет зашумоляха. Дорис замръзна на мястото си като хипнотизирана. Тя би стояла там вечно (така каза после на Фарнъм и Ветър), ако Лони не я бе хванал за ръката и не й бе закрещял — да, Лони, който никога не повишаваше глас, неистово й закрещя — тя би стояла там и досега. Би стояла там.
Но те се втурнаха да бягат.
— Накъде? — попита Фарнъм, обаче тя не знаеше. Лони напълно бе загубил самообладание, бе обхванат от пристъп на истерична паника и отвращение — това бе всичко, което тя си спомняше. Той стискаше китката й в своите пръсти като в менгеме, като в белезници, и те тичаха, отдалечавайки се от къщата, издигаща се над живия плет, и от димящата дупка по средата на ливадата. Това тя знаеше със сигурност — останалото представляваше само верига от смътни и неясни впечатления.
Отначало да бягат беше трудно, но впоследствие стана по-лесно — сега тичаха по нанадолнището. Завиха веднъж; после още един път. Сивите сгради с високи веранди и закрити със зелени щори прозорци ги наблюдаваха, както й се стори, като слепи пенсионери. Тя си спомни как Лони тичешком свали сакото си, оплескано с лепкавата черна течност, и го запрати някъде встрани. Най-накрая се озоваха на една широка улица.