С бърза усмивка Домарис протегна ръце и прегърна с едната Арват, а с другата — стария жрец, привличайки ги към себе си. Облегна се леко на Арват — достатъчно, за да го убеди в нежността и покорството си. Домарис беше умна жена и отдавна бе доловила горчивината, която Арват потискаше дълбоко в себе си. Никой мъж на тази земя не можете да означава нещо за Домарис след Микон — за нея съществуваше само споменът, който ревниво пазеше далеч от останалия си живот. Но се поддаваше на естествения женски инстинкт, който я подтикваше да не бъде напълно безразлична към мъжа, чието дете носеше в утробата си.
Домарис се усмихна, за да успокои стария жрец, и каза:
— Раджаста, сигурно скоро ще помоля да бъда освободена от задълженията си в Храма — ще имам други неща, за които да мисля — и продължи усмихнато. — Да си отиваме у дома, Арват, вече наистина съм уморена и искам да поспя.
Раджаста последва съпрузите. Арват, изпълнен със собственическа гордост, нежно помагаше на жена си да слиза по стълбите. Старият жрец въздъхна успокоено; Домарис бе на сигурно място при Арват.
2.
Когато останалите потънаха Отново в сенките, Риведа се обърна и въздъхна малко натъжено:
— И тъй, Домарис избра своя път. Ще я последваш ли, Деорис?
— Не! — ликът й бе пълен с искрено отвращение.
— Странно нещо е женският ум — подхвана отново Риведа. — Жената е много по-чувствителна от нас; самото й тяло чувства въздействието на луната, на приливите и отливите; тя получава при раждането си силата и чувствителността, която ние, мъжете, можем да добием едва след дълги и мъчителни търсения. Но докато естественият порив на мъжа е да се катери все по-нагоре и по-нагоре, към върха, жената сама си поставя окови. Брак, любов, робство на страстта, родилни мъки, да забравиш себе си, за да бъдеш съпруга и майка — и всичко това жените нравят напълно доброволно! Напротив, всяка жена се стреми към това и страда, ако й е отказано от съдбата!
Далечен спомен отекна я главата на Деорис; гласът на Домарис, който питате: „Кой ти е внушил тези глупости?“ Но Деорис, заслушана алчно в разсъжденията му, бе повече от готова да приеме оправданието за вътрешния й бунт, който Риведа й поднасяше на готово. Въпреки това се опита да възрази:
— Но нали трябва да се раждат Деца?
Риведа сви рамене.
— Винаги има предостатъчно жени, които и без това не стават за нищо друго — отвърна той. — На времето мечтаех за жена, която има силата и упоритостта на мъж, но и своята женска чувствителност; жена, която няма да се окове доброволно във вериги. Имаше време, когато мислех, че Домарис с такава жена. Вярвай ми — такива жени са безценна рядкост! Но Тя избра да тръгне по друг път — Риведа се вгледа в Деорис. Студените му очи се забиха като ками във вдигнатото й към него лице. Обичайният му тон се измени и той заговори с плътния, звучен глас, с който обикновени пееше в храма. — Но ми се струва, че намерих истинската. Ти ли си, Деорис?
— Аз…
— Ти ли си тази жена?
Деорис си пое дълбоко дъх. Неотразимото привличане на Риведа се бореше в мислите й с внезапно нахлулия страх.
Коравите пръсти на Риведа стиснаха здраво раменете й и той повтори, меко и убедително:
— Ти ли си, Деорис?
Нещо се раздвижи в тъмнината — и ученикът на Риведа отново изплува от сенките. Деорис изтръпна цялата — боеше се от Риведа, боеше се от себе си, а сивият хела я изпълваше е ледена погнуса. Тя се изтръгна от ръцете на Риведа и хукна сляпо надолу. Искаше само да бъде сама. Но докато тичаше, чуваше отново и отново думите на Сивия маг.
„Ти ли си тази жена, Деорис?“
Уплашена, но и очарована, Деорис прошепна:
— Аз ли съм?
Четвърта глава
ВЪРХЪТ И БЕЗДНАТА
1.
През отворените капаци на прозорците пробягваха непрестанно отраженията на летни светкавици. Деорис не можеше да заели. Мислите й проблясваха и се изплъзваха също като светкавиците но небето. Боеше се от Риведа и есе лак отдавна бе признала пред себе си, че той събужда у ней особено, напрегнато кълнеше, което тревожеше не само духа, но и тялото й. Той се беше враснал в съзнанието й, беше станал неотменимо присъствие е нейното въображение. Въпреки детската си наивност, Деорис бе разбрала несъзнателно, че тя и Риведа бяха преминали граница, която не можеха да прекосят обратно — отношенията им се бяха изменили рязко и необратимо.
Страхуваше се от близостта му, но същевременно мисълта да го пропъди завинаги от живота си — а това бе единствената друга възможност — й се струваше непоносима. Бързата, ясна мисъл на Риведа караше дори ученията на Раджаста да звучат надуто и неясно. Наистина ли бе обмисляла някога да тръгне по стъпките на Домарис?