Подчинявайки се на някакъв неясен импулс, тя хвърли едно леко наметало върху нощната си дреха и излезе отвън, на моравата. Босите й крака изтръпнаха, когато ги докоснаха студените пръсти на росата, но хладният нощен въздух погали успокоително пламналото й от възбуда лице, тя се плъзна като видение под лунните лъчи и мъжът, който идваше бавно по пътека към нея си пое рязко дъх — от радост и учудване.
— Деорис — каза Риведа.
Тя се обърна уплашено и за миг магът реши, че ще побегне, но позна гласа му и остана на мястото си. Дълга, треперлива въздишка се откъсна от устните й.
— Риведа! Уплаших се… Ти ли си наистина?
— Аз и никой друг — усмихна се той и тръгна към нея. Едрото му мускулесто тяло се очертавате като черна сянка на фона на звездното небе — сивкавата му роба го обвиваше като скреж — на Деорис й се стори, че той привлича към себе си мрака. Тя протегна малката са ръка и я постави доверчиво в неговата.
— Деорис, ти си боса! Какво те доведе при мен посред нощ? Не че ми е неприятно, разбира се…
Деорис сведе очи, смутена и странно развълнувана.
— При теб ли? — попита Тя учудено.
— Ти винаги идваш при мен — каза Риведа. Думите му не прозвучаха самодоволно — той просто установяваше фактите и все едно, че бе казал „слънцето изгрява от изток“. — Би трябвало отдавна да от разбрала, че аз стои в края на всички твои пътища… и че самият аз знам това от много време насам. Ще дойдеш ли с мен, Деорис?
Деорис се чу да казва:
— Разбира се — я осъзна, че бе взела това решение много, много отдавна. После прошепна: — Но къде? Къде отиваме?
Риведа помълча, преди да отговори:
— В подземието, където спи Безименният бог — каза той бавно.
Тя сключи ръце пред гърлото си. Богохулство — тя знаеше, че това е страшно богохулство — за нея, дъщеря на Светлината. Не беше забравила и ужасът, който преживя, когато за първи път реши да последва Риведа в Сивия храм. Но нали Риведа каза, че няма никаква вина за това, което се случи после… Какво се случи после? — Деорис се опитваше да си спомни, но споменът бягаше в най-тъмните кътчета на съзнанието й. Тя прошепна:
— Трябва ли?
Ръцете на Риведа паднаха са раменете на Деорис.
— Всички богове на миналото, настоящето и бъдещето ми забраняват да те принуждавам, Деорис.
Ако беше й заповядал, ако беше я молил, ако се бе опитан да я убеди, Деорис сигурно би побягнала. Но пред мълчаливото му, сериозно лице тя можа само да каже:
— Ще дойда.
— Ела тогава — Риведа леко я хвана за рамото и я поведе към сивата грамада на пирамидата, — Снощи те качих на върха, а сега ще те поведа надолу към бездната — това също е част от мистерията — той обви леко, съвсем приятелски, раменете й с ръка и я предупреди: — Внимавай къде стъпващ в тъмното, пътеката по хълма е опасна нощем.
Тя вървеше покорно редом с него; внезапно той спря, обърна и към себе си и понечи да вдигне ръка към нея; но тя веднага се дръпна, изтръпнала от страх.
— Ето какво било… — каза Риведа по-скоро на себе си. — Получих отговор на въпроса си, без дори да го задавам.
— Какво искаш да кажеш?
— Наистина ли не знаеш? — смехът на Риведа бе рязък и невесел. — Ще научиш и това, но когато сама го пожелаеш — всичко ще дойде тогава, когато сама го пожелаеш. Помни това. Върхът — и бездната. Ще видиш.
И той отново я поведе към мрачната грамада, на пирамидата.
2.
Стъпала — безбройни и безкрайни — се виеха надолу, надолу, в безконечна спирала, и потъваха в мрака. Слабата, сивкава светлина заличавате сенките. Стъпалата бяха каменни, студени като мрачната светлина; ехото от меките стъпки на боеше й крака я следваше непрестанно. Чуваше и собственото си накъсано, неравно дишане — като нещо отделно от нея, което заедно с ехото от стъпките я преследваше неумолимо. Насилваше се да продължи да слиза като се подпираше с една ръка на стената… Имаше чувството, че лети бавно надолу — краката й отказваха да променят бързината, с която се движеха и равномерният ритъм на ехото ставате все по-натрапчив, като удари на човешко сърце.