Още един завой; още стъпала. Сивотата ги обвивате и поглъщате. Деорис трепереше, но не само от влагата и студа. Газеше в сива мъгла редом със Сивия маг Риведа; внезапен ужас от съзнанието, че е творена дълбоко под земята, я сграбчи за гърлото; съзнанието, че върши светотатство, бе като кама, забита в мозъка й.
Надолу и надолу — цяла вечност, изпълнена с болезнено усилие.
Нервите й опънати до крайност, крещяха да се обърне и да тича, да тича към изхода, но студената мъгла я влечете все по-надолу като подвижни пясъци. Изведнъж стъпалата рязко свършиха. След още един завой на тесния коридор се озоваха в огромна зала със сводест таван, слабо осветена от все същото сивкаво сияние. Деорис направи няколко крачки напред в подземието и застина на място.
Нямаше как да знае, че Спящият бог се явява на всеки човек в различен образ и по различен начин. Знаеше само това, което бе чувала още като дете: Много, много отдавна, отвъд кратката памет на човечеството, Светлината победила мрака и се възцарила под образа на Слънцето. Но във вечния кръговрат на времето — това приемаха дори Жреците на Светлината — ще свърши дори властта на Слънцето — и Светлината ще бъде погълната от Безименния бог, спящ в незнайните бездни; той ще разкъса окопите си и ще властва отново — във всеобхватната нощ на Хаоса…
Пред нея, седнал на трона си под каменната птица, седеше Човекът със скръстени на гърдите ръце…
Деорис искаше да крещи; но виковете и замряха в гърлото. Тя продължи напред — думите на Риведа отекваха в главата й; и коленичи смирено пред образа на Безименния.
3.
Много по-късно тя се изправи, премръзнала и схваната. Риведа стоеше наблизо, смъкнал качулката от едрата си лъвска глава; сребресторусата коса сияеше на сивата светлина като ореол. Топла усмивка озаряваше суровите му черти.
— Не ти липсва смелост — каза той тихо. — Ще има и други изпитания — но засега, това е достатъчно.
Той застана пред Безименият, който и неговите очи беше и безлик — строг, но не и страшен, гордият образ на окована, но не и победена сила. Замислен как ли Деорис е видяла Аватар, повелителя на бездната, докосна леко ръката й. Мимолетно видение трепна пред очите му — мъж, седнал на трон, с кръстосани на гърдите ръце. Риведа тръсна глава, сякаш да пропъди видението, и поведе момичето през сводест коридор и многобройни стаи с всевъзможни странни вещи и тях, към най-дълбокото подземие.
Този лабиринт бе недостъпен за повечето хора от земите на Храма. Дори хората от Ордена на Сивите, въпреки че служеха тъкмо на Безименния бог и охранява силата му, рядко идвала тук.
Самият Риведа нямаше точна представа за дълбочината и размерите на подземните пещери. Никога не бе успял да обходи и малка част от невероятния лабиринт, който някога сигурно също с бил храм. Коридорите му се кръстосваха и се простираха като гигантска пчелна пита под Храма на Светлината; Риведа дори не бе в състояние да предположи кога и от кого са прокопавани тези коридори и зали — нито пък с каква точно цел.
Шушукаше се, че забранената секта на Черните магьосници ползва подземния храм за нечестивите си ритуали; но въпреки искреното желание на Риведа да ги залови и изправи на съд за злодеянията им, той нямаше нито време, нито възможност да организира търсене из целия огромен лабиринт. Веднъж — точно в Нощта на Надира, когато непосветени злосторници — черни магове или други, незнайни властолюбци — се бяха опитали да победят Древната сила на Господарите на Ахтарат и морски им кралства — Риведа беше слязъл дълбоко и лабиринта — и тук, през тази злокобна нощ, откри труповете на седмина мъже. Те лежаха, изпепелени в черните си роби — телата им бяха почернели като от силен огън, лицата им се бяха превърнали в озъбени, покрити с пепел черепи. Никой от тях не можа да бъде разпознат. Мъртъвците не можеха да бъдат наказвани — нито пък разпитвани; и когато Риведа упорито продължи търсенията си из безкрайните коридори, бързо загуби пътя си; минаха протяжни, мъчителни гласове, докато откри отново обратния път — и оттогава не се осмели да слиза по-надолу. И без това сам не би могъл да обхода целия лабиринт, а нямаше кому да се довери. Може би сега… — той пропъди мисълта с помощта на суровата дисциплина, към която бе привикнал съзнанието си. Времето още не бе дошло. Може би никога нямаше да дойде.
Отведе Деорис в една от по-близките стаи. Тя беше оскъдно обзаведена с невероятно древни вещи. Осветяваше я една от вечногорящите лампи, чиято тайна до ден днешен озадачаваше жреците на Светлината. На слабата, треперлива светлина по стените можеха да се видят множество древни образи и символи — Риведа изпита задоволство, че момичето не може нито да ги прочете, нито да ги разбере. Самият той едва наскоро започна да ги разбира изцяло, след много труд и търсения и дори неговото непоклатимо спокойствие бе разтърсено от светотатствените тайни, които разкриваха.