— Седни до мен — нареди той на Деорис и тя се подчини като дете. Зад тях полуумнят хела се плъзна като призрак през вратата и застана на едро място, загледан в нищото с напълно безизразните си очи. Риведа се приведе напред и отпусна глава в ръцете си, а момичето обърна поглед към него — любопитен, но изпълнен с безрезервно доверие.
— Деорис — каза най-сетне магът, — на този свят има много неща, които човеците никога няма да узнаят. Жени като теб имат определена… чувствителност, с която осъзнават много неща, които остават недостъпни за мъжете — освен под напътствията и с помощта на такава жена — той помълча и я огледа със студеня, замислени очи. — Такава жена трябва да има свръхчовешка сила и смелост, мъдрост и познание. Ти са много млада, Деорис, и имаш още много да учиш, но сега съм убеден повече от всякога, че можеш да бъдеш такава жена. — Той замълча отново, за да придаде повече тежест на следващите си думи. Гласът му стана по-тежък и плътен, когато продължи: — Аз не съм вече млад, Деорис, и може би нямам право да искам такова нещо от теб, но ти си първата жена, на която бих могъл да се довери — или дори да следвам. — Очите му трепнаха за миг и се отклониха от нейните, но той веднага ги насочи право към лицето й. — Би ли се съгласила — да ме водиш и да ме наставляваш, да ми покажеш осъзнатата сила, която сега с скрита дълбоко в теб, за да тръгнеш един ден пред мен по онзи път, по който никой мъж не може да мине сам, по който може да го преведе само жена?
Деорис притисна ръце в гърдите си — беше убедена, че той чува глухите удари на сърцето й. Беше зашеметена и почти й прилошаваше от страх — но все повече съзнаваше, че всякакъв друг живот би бил празен за нея. Изпитваше дивото желание да крещи, да се смее истерично, но наложи на съпротивляващата се уста да каже:
— Ще го сторя, щом вярваш, че съм достатъчно силна — и неудържимо обожание, което изпитваше към този мъж, едва не я задуши. Беше никога през живота си не е искала нищо друго — само да бъде близо до него, по-близо от ученичка или жрица, по-близо от всяка друга жена — но тръпнеше от ужас, съзнавайки на какво се обрича заради него. Имаше някаква повърхностна представа за ограниченията, които Сивите налагаха на своите жени. Щеше да бъде близо до Риведа — винаги. Какъв бе Сивият маг под циничната си маска? Струваше й се, че тази маска се бе повдигнала за малко тази нощ…
Устните на Риведа потръпваха, сякаш се бореше с някакво силно вълнение. За първи път гласът му звучеше толкова тихо и нежно:
— Деорис — каза той, кротко усмихнат, — не можеш да станеш моя ученичка — законът определя строго границите на тези отношения, а това, което искам от теб, е много повече разбираш ли ме?
— Мисля, че те разбирам.
— Дълго време ще изисквам от теб подчинение — и пълно себеотдаване. Ние трябва да се опознаем един друг до най-тайните кътчета на душата и… — той отново помълча и добави строго и сериозно: — и тялото си.
— Знам… — прошепна Деорис, като се опитваше да говори спокойно, — Знам и приемам.
Риведа кимна рязко, сякаш бе приел думите й като нещо, което се разбира от само себе си, но Деорис знаеше, че сега е негов ред да бъде неуверен. Действително Риведа чувстваше несигурност, която граничеше със страх. Боеше се да не би с някоя непремерена дума или неразумно движение да наруши вълшебството, което почти несъзнателно бе изплел около момичето. Дали Деорис съзнаваше напълно това, което той искаше от нея? Риведа не знаеше.
Нещо го изтръгна от унеса му. С едно единствено движение Деорис се свлече на колене в нозете му, свела глава в такова цялостно отдаване, че магът усети как непознато чувство стяга гърлото му.
Той я повдигна на внимателно, прегърна я много нежно и каза прегракнало:
— Някога ти казах, че не съм човек, комуто можеш да се довериш. Но, Деорис, аз моля боговете да се отнесат с мен така, както аз с теб! — и думите му бяха като клетва, по-силна и от нейната.
Ръцете му я притиснаха така здраво и някакви останки от съпротива припламнаха на последен път в душата й. Почувства, че краката й се откъсват от пода и възкликна, учудена от неимоверната сила на ръцете му. Почти не съзнавайте движат ли се или не, но след малко разбра, че лежи, а той се е надвесил над нея — главата и раменете му се очертаваха, черни на фона на бледата светлина — тя по-скоро си спомни, отколкото видя жестоката линия на челюстта му, красивата, строго стисната уста. Очите му бяха студени и далечни като северното сияние.