Само веднъж Домарис се опита да възстанови някогашната привързаност. Микаел беше заспал дълбоко в ръцете й, и Деорис се наведе да го вземе от нея, защото детето беше вече доста тежко и се въртеше и риташе насън, а Домарис бе още съвсем слаба и изтощена. Ти се усмихна на младото момиче и каза:
— Толкова си сладка като държиш Микаел на ръце, Деорис! Мога да си представя колко ще ти отива майчинството!
Деорис я изгледа стреснато и едва не изпусна спящото дете, преди да разбере, че Домарис само се опитва да бъде мила; но не можа да преглътне надигащата се в душата й горчивина.
— По-скоро бих умряла! — думите се изтръгнаха от обърканото й, измъчело сърце и уплашиха сериозно Домарис.
Тя погледна сестра си с укор и каза с треперещи устни:
— Не бива никога да казваш такива лоши думи…
Деорис отвърна с думи, който прозвучаха като проклятие:
— Домарис, в деня, когато разбера, че съм бременна, ще се хвърля в морето! Домарис извика, сякаш някой я беше ударил, и сестра и веднага се хвърли на колене пред нея и започна да я моли за прошка. Домарис замълча. От този ден нататък говореше с Деорис само с хладен, учтив тон. Трябваше да минат много години, за да зараснат раните, които горчивите, обидни думи отвориха в сърцето й.
Шеста глава
ДЕЦА НА БЕЗИМЕННИЯ БОГ
1.
Магьосниците се разотиваха от голямата зала на Сивия храм. Деорис стоеше сама, още замаяна от плашещите я ритуали, когато някой докосна леко рамото й. Тя се обърна и видя нежното личице на Демара.
— Риведа не ти ли каза? Трябва да дойдеш с мен. Ритуалът забранява на маговете да докосват или да разговарят с жена е продължение на едно денонощие след церемонията; трябва да останеш тук, без да излизаш, до утрешния залез на слънцето.
Демара пъхна ръка в нейната и Деорис, прекалено объркана, за да възрази, тръгна с нея. Риведа й беше казал горе-долу същото — че понякога ученици, които са били в Кръга, имат странни видения, и трябва да останат известно време на място, където някой да се погрижи за тях, ако се наложи. Но тя бе предположила, че за нея ще се грижи той — а най-малко бе предполагала, че ще я прати при Демара.
— Риведа каза да се грижа за теб — каза гордо малката и Деорис си припомни със закъснение, че законите на кастите не важат в Ордена на Сивите. Тя тръгна покорно след Демара, която веднага започна да бърбори:
— Толкова често съм си мислила за теб, Деорис! Жрицата Домарис е твоя сестра, нали? Толкова с красива! Ти също си много хубава — добави веднага момичето.
Деорис се изчерви и си помисли, че самата Демара е най-очарователното създание, което е виждала никога. Беше много руса, със сребристобели оттенъци в дългата, тежка, съвършено права коса, в миглите и веждите. Сребристи бяха дори луничките по бледото й лице. Очите й също си сияеха в сребристи тонове — въпреки че на друга светлина биха могли да бъдат сиви — или дори сини. Гласът й беше много мек, нежен и сладък. Движеше се с естествената грация на перце, понесено от вятъра и също толкова хаотично. Тя трескаво стисна пръстите на Деорис и продължи:
— Уплаши се, нали? Аз те гледах и ми беше много мъчно за теб.
Деорис не отговаряте, но това ни най-малко не смущаваше Демара. „Разбити се, помисли си Деорис, нали е свикнала никой да не й обръща внимание! Освен това нито маговете, нито обикновените магьосници се отличават с голяма разговорливост.“
Студената лунна светлина ги обливаше като морска пяна. По пътечката вървяха и други жени — сами и на групички. Никой не ги заговори. Всъщност една-две от другите жени понечиха да поздравят Демара — но нещо ги спря. Може би разпознаха в Деорис помощничката на Риведа и това ги притесня. Не беше първият случай, когато Деорис забелязваше, че саджи се плашеха от нея.
Влязоха и един вътрешен двор. Малък фонтан се издигаше по средата на едно овално езерце. Между сребристочерните клони на дърветата се провиждаше осеяното със звезди небе Въздухът беше изпълнен с уханието на безброй цветя.
Към двора гледаха множество малки стаички, които се отваряла направо към него, и Демара я въведе в една от тях. Деорис се огледа плаха. Не беше привикнала на малки и мрачни помещения. Имаше чувството, че стените всеки миг ще запознат да се доближават една към друга и ще я задушат. Една старица, свита на тесен нар в ъгъла, се изправи, дишайки тежко, и закрета към тях.
— Свали си сандалите — прошепна Демара с упрек, и Деорис учудено се подчини. Старината, видимо възмутена, ги взе и ги изнесе пред вратата.
Деорис започна да оглежда стаичката. В нея имаше ниско, тясно легло с тънки занеси, невероятно древен мангал, стара резбована ракла и диван с няколко бродирани възглавници, разхвърляни по него. Това беше всичко.