Демара забеляза, че тя се оглежда и каза гордо:
— Да, някои от другите имат само по един сламеник, живеят в каменни килии и се учат на лишения, също като младите жреци, но в Сивия храм това не е задължително, а мен никак не ме привлича. Е, сама ще научиш тези неща по-нататък. А сега ела, трябва да се изкъпем преди лягане — а ти на всичкото отгоре си била в Кръга! Ще ти покажа какво трябва да правиш — Демара рязко се обърна към старицата и тропна с крак: — Защо стоиш така и ни зяпаш? Знаеш, че не понасям да се държиш така!
Старицата се закиска — смехът й звучеше като кудкудякане.
— И коя е тази, принцеска? Някоя от хубавиците на Малейна, на който и е скучно да стои сама, докато онази отслужва своите ритуали с… — тя спря и се наведе, за да избегне един от сандалите на Демара, който летеше към главата й.
Момичето отново тронни ядосано с босия си крак.
— Дръж си езика, грозна вещице!
Кикотът на старицата се усили:
— Май не е толкова млада, че да я вземат за…
— Казах, дръж си езика — Демара я блъсна гневно. — Ще кажа на Малейна какво говориш за нея и тя ще накара да те разпънат на кръст!
— Това, което бих могла да кажа за Малейна — измърмори невъзмутимо старата вещица — може да накара тази малката да се изчерпи така, че да не й мине до края на живота й — ако вече не се е отучила да се черви, като е дошла на такова място! — и тя сграбчи неочаквано Демара за раменете с пръстите си, изкривени като нокти на хищна птица, и я държа здраво, докато момичето не забрави гнева си и не се измъкна със смях от ръцете й.
— Хайде, махай се да ни направиш нещо за вечеря — каза безгрижно Демара и след като вещицата изчезна навън, се отпусна на дивака и се усмихна на Деорис: — Не я слушай, побъркала се с от старост, но въпреки това на нейно място бих внимавала, когато говоря за Малейна! — тя се изсмя звънко. — Не бих искала да дразня Малейна и никога не бих казала нещо лошо за нея — дори да съм в най-дълбоките бездни на лабиринта! Може да ме накаже с някакво страшно заклинание — например да ослепея за три дни, както постъпи с жреца Надастор, който се бе осмелил да я погледне с желание! — тя скочи на крака и отиде при Деорис, която още стоеше като вцепенена, — Изглеждаш, като че ли те е стигнало някое от нейните заклинания! — засмя се тя; после притихна и каза кротко: — Знам, че се боиш. Всички се страхуват в началото. Да беше ме видяла как ревях и се мятах, когато за първи път ме доведоха тук преди пет години! Никой няма да ти причини зло, Деорис — независимо от това, което се говори за нас. Не се страхувай. Да вървим при езерото.
2.
По ниската каменна стена, която заобикаляше езерото, седяха много жени, бърбореха и плискаха крака във водата. Някои изглеждаха по-замислени и седяха сами, но повечето чуруликаха постоянно като ято врабчета през зимата. Деорис ги гледаше плахо и любопитно, докато всички ужасни истории, които бе чувала за жените-саджи, нахлуваха обратно в мислите й.
Бяха много разнородни — някои дребни и мургави, каквито биха много от робите на Храма, други руси и закръглени като хората от простолюдието, а някои — макар и много малко на брой — приличаха на самата Деорис — високи, със светла кожа — такива бяха хората от кастата на жреците — обикновено тъмнокоси или с медночервеникави коси. Но дори сред това разнообразие видът на Демара беше изключителен.
Всички бяха полуголи, но това далеч не възмути Деорис толкова, колкото странното смесване на кастите. Някои носеха странни плочки на гърдите си и корема си, гравирани с неясни символи, който се сториха отблъскващи дори на неопитната Деорис; телата на други бяха татуирани с още по-древни знаци, а разговорите, които Деорис неволно подслушваше, бяха толкова безсрамно откровени, че Деорис пламна цялата. Едно от момичетата, тъмнокоса красавица, която й напомняше по нещо на търговците от Кей-Лин, огледа Деорис, докато тя плахо сваляше, шафраненожълтнте воали, които бе облякла по настояване на Риведа и зададе на Демара толкова груб въпрос, че Деорис пожела да потъне в дън земя; започна да разбира какво бе имала предвид старицата с думите се.
Демара само весело отрече, докато Деорис едва се удържаше да не заплаче, без да разбира, че просто я дразнят приятелски, както бе обичаят да правят с новодошлите „Как можа Риведа да ме прати тук, при тези… тези уличници! Как се осмеляват да ни се присмиват?“ И тя сви гордо и презрително устни, но не беше убедена, че няма всеки момент да избухне в плач.