Демара не обърна никакво внимание на закачките на другите жени, наведе се над езерото и загреба вода в шепите си, прошепна над нея няколко думи и бързо се зае да изпълнява символичния ритуал на пречистването — въртеше всичко бързо, по навик, символичните движения, докосването на чело, гърди и устна, бяха изгубили първоначалната си тежест и смисъл. Когато свърши, накара Деорис да се наведе над водата и тихо й обясни какво трябва да направи.
Деорис рязко я прекъсна — ритуалът много напомняше на пречистването, на което се подлагаха жриците на Каратра — но това, което се правеше в Сивия храм, бе толкова опростено, че явно никой не разбираше какво прави и най-вече защо. Все пак приликата успокои донякъде Деорис. Тя изпълни кратките ритуални движения съвестно и това донякъде я успокои и подтисна ужасното чувство, че е омърсена.
Демара я гледаше с уважение и дори остана за малко сериозна, впечатлена от значението, което Деорис явно придавате на ритуала — който за Демара не беше повече от задължение, което изпълняваше, за да няма неприятности.
— Да си вървим — каза Демара веднага след като Деорис извърти всичко необходимо, — Била си в Кръга, а това е много изтощително. Знам от опит — с очи, прекалено знаещи за невинното й личице, тя огледа внимателно Деорис. — Когато за първи път трябваше да вляза в Кръга, не можах да възстановя силите си в продължение на седмици. Днес не ми дадоха да вляза, защото Риведа беше там.
Деорис огледа любопитно момичето, докато старицата, която се бе появила отново, намяташе на раменете им еднакви, безформени роби. Спомни си, че Риведа беше прогонил Демара от кръга в онзи далечен, ужасен ден, когато тя влезе за първи път в Сивия храм. „Какво общо има Риведа с това безименно хлапе?“ Изведнъж я обзе такъв пристъп на ревност, че й призля.
3.
Когато се върнаха в малката стаичка, Демара я изгледа лукаво и каза с нескрито злорадство:
— Сега разбрах защо Риведа ме помоли да се грижа за теб! Малка, невинна дъще на Светлината — нали знаеш, че не си първата жена на Риведа — няма да бъдеш и последната!
Деорис се дръпна рязко, за да не чува напевния, присмехулен глас, но момичето изведнъж я прегърна с неподозирана сила — като че ли слабичкото и телце беше направено от желязо.
— Деорис, Деорис — усмихна се галено малката, — недей да ревнуваш тъкмо от мен! От всички жени единствено аз съм забранена за Риведа! Ама наистина, Карахама никога ли не ти е казвала, че съм дъщеря на Риведа?!
Деорис не можеше да пророни и дума. Сега вече виждаше Демара с други очи — същата сребристоруса коса и странни очи; този неопределим хлад и отчуждение, който лъхаше от двамата.
— Затова винаги внимават да не съм близо до него но време на ритуалите — продължи Демара. — Той е северняк, от Зайадан, а нали знаеш как се отнасят там към кръвосмешението?
Деорис кимна бавно — с разбиране. Всеизвестно бе, че съотечествениците на Риведа избягват не само сестрите, но и полусестрите си, а се говореше, че не се женят дори за братовчедките си, но на Деорис това й се струваше почти невероятно.
Демара бърбореше доверчиво:
— Не му е лесно на Риведа се съобразява със скрупулите си тъкмо тук!
Старицата им помогна да се преоблекат за нощта и им донесе храна — плодове и хляб, без никакво сирене, мляко или масло, а Демара все не спираше:
— Да, аз съм дъщеря на Великия маг Риведа, първожрец на Ордена на Сивите! Или поне той няма нищо против да го казва — защото Карахама никога няма да каже, че знае кой е баща ми… тя също е била саджи, и аз съм родена след някакъв ритуал. — Очите на момичето станаха тъжни. — А сега тя е жрица на Каратра! Иска ми се… толкова ми се иска… — тя помълча, после продължи забързано: — Мисля, че аз съм я опозорила, като съм се родила без име, и тя не може да ме обича. Сигурно би ме изхвърлила пред градските стени, за да умра или да ме намерят търговците на роби, но Риведа ме взел в деня, когато съм се родила и ме дал на Малейна; когато станах на десет години, ме взеха за саджи.
— На десет години! — възкликна възмутено Деорис въпреки решението и да не показва чувствата си.
Демара пак се разкиска — очевидно настроенията й се сменяха постоянно.
— Да, знам че за нас се разказват ужасни истории! Ние, жените саджи, знаем абсолютно всичко, което става в Храма — повече дори от вашите Пазители! Знаехме всичко за принца от Атлантида, но не казахме никому! Никога не споделяме и дума от това, което знаем! И защо ли? Нали сме несъществуващи, и никой не би се вслушал в думите ни. Но аз знам — каза момичето уж между другото, но хвърли лукав поглед към Деорис, — много добре знам кой ти прати заслеплението, когато дойде за първи път в Сивия храм — тя задъвка спокойно, като наблюдаваше Деорис с крайчеца на окото си.