Деорис я гледаше, напълно слисана, и не смееше да разпитва, а отчаяно искаше да узнае истината — макар че се боеше и от нея.
— Беше Краит — от Черното братство. Искаха да убият Домарис. Не заради Талканон, разбира се.
— Талканон? — повтори едва чуто Деорис. Какво общо имаше баща й с всичко това?
Демара сви рамене и отклони поглед.
— Думи, думи — само думи. Но тъй или иначе, радвам се, че не успя да убиеш Домарис!
Деорис вече беше напълно зашеметена.
— Ти… знаеш всичко това?! — попита тя хрипливо и не можа да познае собствения си глас.
Каквото и да бе детинското злорадство, което бе подтикнало Демара да говори, то се бе изпарило напълно. Тя пъхна малката си ръчичка в безжизнената ръка на Деорис.
— О, Деорис! Когато бях съвсем малка, се промъквах в градините на Талканон и ви наблюдавах — теб и Домарис — изпод храстите! Домарис е толкова красива, като богиня, и те обичаше толкова много… Как ми се искаше да бъда на твое място! Струва ми се… ако дори сега Домарис ми каже една добра дума… ако ме забележи… бих умряла от щастие! — гласът й бе тъжен, изпълнен с копнеж, и Деорис несъзнателно притисна русата глава към гърдите си.
Отмятайки тежката си сребриста коса, Демара незабавно пропъди мрачното настроение.
— Затова пък не ми беше жал за Краит — ни най-малко! Ти нямат представа какъв беше Риведа преди, Деорис — много мълчалив, потънал в своите науки, — не се появяваше сред нас с месеци… но когато се случи онова с теб, се превърна в същински дявол! Откри какво е стрил Краит и го обвини пред всички, че се е промъкнал в отвореното ти съзнание и е застрашил живота на бременна жена — нали знаеш, за Сивите това е най-страшното престъпление.
— Така е и в Храма на Светлината, Демара.
— Е, значи и те проявяват разум понякога — кимна Демара. — Тогава Риведа каза: „Онези Пазители оставят виновниците да се отърват прекалено лесно!“ И нареди да бият Краит с камшици почти до смърт, още преди да го отведе пред Пазителите. Когато Пазителите се събраха, за да го съдят, аз си сложих една сива роба над дрехите на саджи, и отидох с Малейна… — тя погледна предпазливо Деорис и поясни: — Малейна е посветена жрица на някакъв орден — и аз не знам какъв — но никой не се осмелява да й откаже достъп където и да е. Имам чувството, че може да влезе в светилището на Каратра и да започне да рисува по стената над олтара — и никой няма да посмее да я спре. Знаеш ли, Малейна освободи някога Карахама и уреди тя да бъде приета в Храма на Каратра… — Демара, кой знае защо, потръпна. — Но аз ти разказвах за Краит. Осъдиха го на смърт; Раджаста беше ужасен! Държеше камата на милостта, но не я даде на Краит. Гориха го жив, на бавен огън, за да отмъстят за Домарис — и за Микон!
Деорис скри лице в разтрепераните си ръце. „Какъв е този свят, в който се озовах по собствена воля?“
4.
Но Деорис скоро привикна към живота в Сивия храм. Продължаваше от време на време да работи в Дома на Идващия живот, но повечето време прекарвате с лечителите, и скоро започна сама да се възприема като жрица от Ордена на Сивите.
Но те не я приеха бързо и се стигна дори до ожесточени противоречия. Макар че Риведа бе техен първожрец, водач на Ордена, неговото застъпничество по-скоро пречеше, отколкото помагаше на приемането й. Въпреки външната любезност на поведението си Риведа не беше обичан и в Ордена на Сивите — беше отчужден, студен човек, повечето от подчинените му го имаха за неприятен, и се страхуваха от него — особено жените-саджи. Налагаше прекалено сурова дисциплина; острият му език не прощавате никому, а властният му характер отблъсквате всички с изключение на най-фанатичните му привърженици.
От целия Орден на Лечителите и Магьосниците може би единствено Демара го обичате искрено. Разбира се, имаше други, които го уважавала, бояха се от него, почитаха го — но дори те правеха всичко възможно да не му се изпречват на пътя. Към Демара Риведа проявяваше небрежно добросърдечие, което не приличате по нищо на бащинска обич, но бе все пак единствената привързаност, който бе познало това дете, лишено от майка и баща. В замяна Демара го обожаваше, макар че в обожанието и понякога се примесваше и нещо близко до омраза — и това бе единственото силно чувство, което тя проявявате към някого.
Подобни бяха отношенията й и с Деорис. Двете се караха постоянно и ожесточено, но иначе Демара не позволяваше никому да каже и една непочтителна дума за Деорис. Деорис бързо разбра, че всички се боят от непредсказуемия нрав на Демара и внезапните й гневни избухвания — тя беше напълно способна почти да удуши някое от момичетата или да му издере очите в пристъп на ярост. Затова всички оставиха Деорис на мира. По някаква причина самата Деорис се привърза силно към Демара, макар че съзнаваше пълната неспособност на момичето да изпитва постоянни чувства. Всъщност човек можеше да вярва повече на нападаща кобра, отколкото на неуравновесената Демара по време на някои от гневните й припадъци.